Лейбрук – агентът от СОП, който бе отишъл да донесе униформата, пристъпи напред и ме хвана за ръката.
– Колиба двадесет и седем – каза O’Райън, а ъгълът на устата му се усука в подигравателна усмивка. – Държахме леглото ти свободно за теб, знаейки, че отново ще се срещнем. Сигурен съм, че си спомняш пътя.
Той даде знак с ръка и аз бях издърпана, буквално изнесена през вратата в коридора. Лейбрук изви ръката ми пак, докато завивахме към най-близкото стълбище. Боже, почти можех да се видя – всички тези малки деца, които се влачеха зад гърба ми нагоре в другата посока, без да знаят какво ги очаква. Зърнах себе си в пижамата си, а Сам с палтото си.
Темпото беше невъзможно за поддържане. Подхлъзнах се и почти паднах на колене, когато достигнахме до първата площадка.
Изражението на Лейбрук притъмня от раздразнение, когато той стисна гърба на ризата ми и шията ми, изправяйки ме обратно на крака.
„Ето така ще бъде – помислих си аз – с всички тях. Аз избягах. Избягах и победих системата им...“ И сега какво? Те трябваше да ми докажат, че това няма никога повече да се случи отново? Че сега на седемнадесет съм точно толкова малка и безпомощна, колкото и когато бях на десет? Искаха от мен да остана в този сенчест ъгъл, в който бях позволила да бъда изтикана, да се свия в себе си и да се отделя от другите. Искаха отново да ми отнемат всичко и да ме захвърлят напълно опустошена.
Прещраках.
Погледнах назад към стълбите, по които бяхме слезли, и преместих очите си към следващите, докато най-накрая не ги заковах върху черната камера, наблюдаваща ни отгоре. Веднага след като излязохме от обсега ù и завихме зад ъгъла, за да тръгнем по следващите стълби, аз свих ръката си и ударих с лакът гърлото на Лейбрук. Втренчих се нагоре през сантиметрите, които разделяха зашеметеното му лице от моето, и проникнах в съзнанието му. Пушката му издрънча в стената, а ремъкът ù се плъзна от рамото му. Мъжът беше с десетилетия по-възрастен от мен, както и с най-малко петдесет килограма по-тежък, но в крайна сметка тези предимства се оказаха без значение. От този момент нататък щяхме да следваме моя ритъм.
O’Райън беше прав поне за едно нещо – аз си спомнях пътя към Колиба 27. Моят страх си го спомняше също и се наложи да се боря да не се разтреперя, когато лагерът се разпростря пред мен.
Просто някои неща сe бяха променили в месеците, в които ме бе нямало.
По-ниското ниво на Лазарета преди представляваше нещо като коридор с легла и завеси, но всички тях вече ги нямаше и бяха заменени от подредени, небелязани кутии. Докато крачехме по плочките, а пластмасата в обувката ми щракаше при всяка стъпка, видях агенти на СОП, които носеха още от задните стаи и офисите. Любопитните им погледи ни последваха през целия път навън до проливния дъжд.
Сивото небе с цвят на пушечен метал винаги караше зеленото на тревата и дърветата, които заобикаляха оградата, да изпъква. Водната завеса, която се стелеше около нас, не намали този ефект ни най-малко, нито пък премахна земната миризма, която веднага запрати сетивата ми в режим на претоварване на висцералната памет. Прехапах устни и поклатих глава. „Сега е различно – напомних си. – Сега ти контролираш нещата. И ще се измъкнеш оттук.“ Помъчих се да достигна до старото, така познатото изпразнено от съдържание вцепенение, което бях преживявала, докато бях в този лагер, но не можах да го открия.
Наводнената земя мърдаше под краката ми, докато се оглеждах за калната пътека. Сведох поглед, а очите ми се застопориха върху белите гуменки върху краката ми. Номерът 3285 се взираше обратно в мен, нацапан с мръсна вода и увехнала трева.
Поех си успокояваща глътка въздух и се принудих да продължа напред. „Ти си тук с определена цел. Ти ще се измъкнеш.“ Това бе просто още една Операция. Налагаше се да съм непоклатима и уверена, да се боря с това тук. Сега не биваше да се разпадам. Не биваше да се поддавам на страха. Не и ако исках да спася останалите.
Пръстените от колиби се извиха пред мен. Изглеждаха по-тъмни и по-малки, отколкото си ги спомнях. Видях дупките в покривите, закърпени с плоскости от огъната пластмаса. Дървената облицовка по протежение на стените също се диплеше и се белеше, докато останките от последната снежна буря капеха от покривите. Студът бодеше като иглички по кожата ми. Щипеше, докато най-накрая се предадах и започнах да треперя.