Червената тухлена Контролна кула в центъра на колибите бе станала по-тъмна вследствие на докосването на дъжда, но по горния перваз все още имаше множество агенти на СОП, които следваха с пушките си пътя на всяка редица изтощени деца, тътрещи се по пътеките на Градината.
Техните Сини униформи бяха залепнали по раменете им, по хлътнатините пред стомасите им.
Повечето от децата държаха главите си наведени, докато се отклоняваха и прииждаха към нас. Успях да уловя няколко любопитни погледа – всичките светкавично бързи, контролирани от зоркото око на техния ескорт от агенти на СОП. Не, не бяха от Специалния отряд...
Завъртях се на пети, гледайки как войниците в края на редицата маршируват с изопнати гърбове и режисирани, но сковани движения. Те носеха алени жилетки над черните си униформи.
Насочих Лейбрук да слезе от пътеката със съвсем малък натиск върху ръката му, позволявайки и на следващата група да ни подмине, за да достигне до своите колиби. Отново, движещи се отстрани край тях – в предната и задната част на двете прави редици, – се открояваха войниците в пурпурни жилетки. Без пушки. Без каквито и да било оръжия. Предупредителни трели зазвучаха в съзнанието ми, докато последната група се приближаваше към нас и ужасното ми подозрение премина в потрес.
Лишени от всякаква емоция, червените жилетки следяха децата. Те бяха млади, а лицата им – все още окръглени и пълни. На моя възраст или може би няколко години по-големи. Поставени бяха на местата, на които следваше да се намират намаляващите сили на СОП.
Те бяха Червени.
Двайсет и четвърта глава
Имаше един час между последната работна смяна – независимо дали тя бе в Градината, Фабриката, почистване в Столовата, или Тоалетните – и времето, по което ни сервираха вечерята. Децата бяха връщани в колибите си, а за всяка група бе отредено определено време, за което да измине разстоянието между сградите. Това бе песен, която звучеше само ако лагерът изсвирваше всяка нота правилно. Децата бяха потоци от синьо и зелено. Толкова надълбоко се бяха вкопали в изпълнението на ролите си, че никога не излизаха извън зададените рамки – нито веднъж, – за да се осмелят да прекъснат темпото.
Червени. Боже, другите нямаха идея. Не разполагах с начин да ги предупредя и колкото по-близо се озовавах до Колиба 27, толкова повече се чувствах така, сякаш всичко бе свършило.
Лейбрук ме последва до колибата, отключи вратата и я задържа отворена, за да мина, демонстрирайки принудена любезност. Аз пристъпих вътре, а очите ми срещнаха неговите за последен път. Вкарах у него спомени, разстилащи се над истината, „инжектирах“ сцени, в които той се държеше грубо с мен, влачеше ме наоколо, в резултат на което го накарах да си мисли, че е точно толкова непоклатим, колкото би искал да бъде. Щом той се обърна и се отправи наново под дъжда, вратата се затвори автоматично.
Разбрах по тишината, която ме бе посрещнала при отварянето ù, че момичетата все още не се бяха върнали. Най-вероятно току-що бяха преминали от работа във Фабриката в Градината и сигурно все още се влачеха из калта или пък чакаха разрешение за движение при ниската ограда.
Колибата – моята колиба – бе достатъчно малка, за да се обиколи само с едно завъртане. Кафяво върху кафяво, накъсвано само от пожълтяващите бели чаршафи върху двуетажните легла. Мирисът на плесен, смесен с естествената миризма на човешкото тяло, се пропиваше в дори невзрачните дървени стърготини. Снопове сребриста светлина струяха през пукнатините в ламперията. Вятърът шептеше из колибата и ме тласкаше към първите няколко легла, намиращи се в задната част.
Вгледах се в леглото си и познатото безнадеждно отчаяние се стовари с трясък отгоре ми. Прехапах устна отново, за да не се разплача.
През стената до него бе проникнал дъжд, падайки косо и навлажнявайки матрака. Приближих се до него, усещайки се така, сякаш съм под вода – едва го почувствах, когато седнах. Дъхът ми заседна в гърлото ми и си остана там, докато гледах нагоре към долната част на матрака на Сам. Пръстите ми проследиха формите, които бях отлепяла през нощите, когато не можех да спя.
„Ти ги остави тук. – Една ръка се надигна и се притисна към гърдите ми. Искаше да се увери, че сърцето ми все още бие. – Ти ги остави тук да живеят в този ад.“
– Престани! – прошепнах аз. – Стига!
Нямаше начин някога да мога да им се реванширам за това. Нямаше начин да се върна и да променя решението, което взех в онази нощ – да изпия хапчето на Кейт. Единственият път навън беше напред.