До този момент бях успяла да прочистя мислите си от онова, което се случваше на другите. Онова, което те правеха. Дали бяха в безопасност. Дали действително идваха, или не. Не можех да позволя на тези неща да отвличат вниманието ми от това, което трябваше да се случи тук. А и само като се сетех за Лиъм – сам, някъде там навън, опитващ се да намери родителите си, за да им разкаже за случилото се...
Докато крачехме обратно, изместих мислите си към онези сладки, малки спомени. Смях по време на вечеря. Отблясъци от огън върху усмихнатото лице на Зу. Джуд, който се спъваше в краката си, и Нико в момент, в който една от изработените от тях самите играчки бе проработила. Начинът, по който Пат и Томи боготворяха земята, по която бе стъпвала Вида. Виждайки Дунди в Северна Каролина за първи път от месеци и осъзнавайки, че е жив. Ведрата усмивка на Коул, докато се пресягаше, за да приглади косата си. Лиъм. Лиъм, пеещ в шофьорската седалка. Лиъм, който ме целуваше в тъмното.
Аз ще си тръгна оттук.
Аз ще оживея.
Сам ме следеше с крайчеца на окото си. Кожата около устните ù се стегна и дръпна краищата им надолу. Там все още имаше крив белег – бледорозова линия, която някак свързваше напуканата ù горна устна с носа. Но и това, както и всичко останало в нея... бе избледняло. И когато се обърнах, за да срещне погледа ù, тя просто извърна своя встрани.
Аз обаче познавах Сам. Бяха изминали три години, откакто бях изтрила всеки неин спомен, свързан с мен, и въпреки това все така успявах да разчета лицето ù, все едно беше моя стара любима книга. С напредването на времето тя стана по-смела и по-малко несигурна от присъствието ми. Умът зад светлите ù очи очевидно работеше, а тя не спираше да ме наблюдава от момента, в който алармата се пускаше сутрин в 5:00, през целите десет минути, които ни бяха отпускани, за да си изядем овесената каша в Столовата. А сетне беше неотлъчно до мен, докато напредвахме през влажния, смразяващ утринен въздух, за да започнем дневната си работа.
Предната вечер, когато отидохме и се върнахме от Столовата, бях забелязала лекото ù накуцване, но тази сутрин десният ù крак бе очевидно по-схванат, а движението беше по-силно изразено.
– Какво се е случило? – прошепнах, докато я наблюдавах как се хваща за ръба на леглото си. В момента, в който тя се плъзна отстрани по него и надолу към земята, глезенът ù отново поддаде. Аз се наведох, за да ù помогна да си оправи леглото, тъй като и без това никой не си бе мръднал пръста да ми даде чаршафи за моето, и се опитах да видя какво бе причинило това.
Със своята обичайна жестокост агентите на СОП в Лазарета ми бяха дали лятна униформа, съставена от къси панталони и тениска, докато всички останали бяха облечени в зимните си такива – ризи с дълъг ръкав и панталони. В нейния случай свободно падащият плат криеше каквото и да я притесняваше.
– Ухапване от змия – отговори Ванеса, докато Сам минаваше покрай мен, за да влезе в редицата. – Не питай. Тя не обича да говори за това.
Градината бе чак в другия край на лагера, срещу входния портал. Електрическата ограда започваше да „пее“, щом наближахме до нея. Когато бях по-малка, си представях, че жуженето идва от семейства насекоми, които живееха по заобикалящите ни дървета. Не знам защо, но това ме караше да смятам, че нещата така са по-поносими.
Нашият Червен придружител беше същото момче от предишната вечер: обръсната коса, тъмни очи с форма на бадем. До мен Сам се стегна, а ръцете ù се свиха здраво в юмрук край тялото ù, докато накуцваше.
„Изтръгнали са живота от тях“, помислих си, минавайки през ниската бяла ограда и поемайки малката пластмасова лопата, която ми подадоха. Знаех толкова малко за това, с което се бяха сблъскали. Как го бе нарекъл Кланси? Препрограмиране? Възстановка? Мейсън беше напълно раздробен от онова, което бяха сторили с ума му. Може би с него бяха направили грешка или пък той не е бил достатъчно силен, за да поеме това, което му бяха причинили.
Колко ли Червени бяха участвали в проект „Джамборе“? Възможно ли бе... не. „Престани – заповядах си аз. – Мисли за каквото и да е друго освен за това.“
Някакъв агент на СОП раздаваше дебели работни палта, които ни позволяваха да носим, докато бяхме тук. Той погледна надолу към номера на гърдите ми и ме пропусна категорично. Десетгодишната ми версия щеше да приеме наказанието и да фиксира ума си върху жестоката усмивка на войника, която той ми предложи в замяна. Но сега вече не ми се налагаше да приемам нищо. Умът му бе като стъкло и всичко, което се изискваше от мен, бе да проникна през него като слънчев лъч. Извърнах се назад и взех палтото от него.