Червените в Търмънд винаги се бяха движели странно – залитаха, докато другите ходеха, и смушкваха, докато другите само махаха с ръка. Но аз си бях помислила, че тези необичайни спазми се дължат на оковите, в които ги държаха от СОП.
Но Мейсън... Децата в Нашвил го наричаха Треперко. Треперко, заради начина, по който цялото му тяло изпадаше в конвулсии с нелогичен ритъм. Мислех си... Не знам дали наистина се бях замисляла защо. Просто бях приела, че това е нещо, свързано с начина, по който ги бяха тренирали, с начина, по който правителството бе объркало ума му, опитвайки се да го моделира в перфектния войник.
Всички те, всички онези Червени, сигурно са имали собствена версия за този свой физически тик. И при положение, че аз можех да го разпознавам, след като съм била в допир само с няколко от тях, тогава как бе възможно някой, който е бил там, за да дава предложения, да допринася и да наблюдава тренировките, да пропусне знаците?
– Кланси – започнах аз.
– Това е прекалено добро – отбеляза той, като се задъхваше от смях.
Коул се стегна, а лицето му се вкамени. Яростта, която гореше в бледите му очи, се омекоти и се разсея. Познавах този поглед.
Хвърлих ума си срещу този на Кланси, но все едно се ударих с кола в стена. Бях отпратена назад с жегване, което енергично прекоси черепа ми и се преобрази в пулсираща болка. Нямаше време да прекъсна връзката по този начин, преди нещо да се случи, преди той да превърне Коул в своя малка екшън фигура. Изпънах лакътя си нагоре и го ударих точно там, където ме бе научил инструктор Джонсън – в слепоочието. Очите на Кланси се превъртяха назад, той се свлече напред и удари челото си в таблото.
Колелата се завъртяха, когато натиснах педала на газта в опит да надбягам сигналния огън, който Коул бе създал. Димът трудно можеше да се пропусне от хеликоптери или патрули. Не бе нужно да мисля за последствията от това, че Кланси знаеше. Засега просто се налагаше да махна всички ни оттук.
Слепоочията ми все още пулсираха, а сърцето ми не спираше да препуска с неестествена скорост, когато погледнах настрани и видях как Коул разтрива челото си.
– Какво, по дяволите... – Думите ставаха все по-силни всеки път, когато ги повтореше, докато накрая направо ги изръмжаваше: – Какво, по дяволите?
Долавях дим – виждах колко силно трепери.
– Коул, чуй ме! Трябва да се успокоиш, ясно ли е? Успокой се. Всичко е наред...
Той забърника в кожената чанта в скута си и извади шише с прозрачна течност и спринцовка. Разделях вниманието си между него и пътя, докато той я пълнеше, но пропуснах шанса да го спра, преди да забие иглата във врата на Кланси.
– Коул!
– Това ще задържи малкото лайно приспано, докато премине желанието ми да му ритам задника оттук до следващия вторник – изръмжа той. – По дяволите! Това нямаше нищо общо с онова, което ти направи в Щаба. По дяволите! – Той хвърли спринцовката и бутилката обратно в торбичката и ги остави да се свлекат надолу по таблото.
Сега ръката му бе стабилна, но тревогата му наелектризираше въздуха, което ме караше да се чувствам така, все едно седях до някого, който размишляваше дали да натисне детонатора, или не.
Коул се обърна назад към прозореца, наблюдавайки как сградите около нас се размазват, но аз виждах отражението му там и то казваше всичко, което той самият не можеше. Той въобще не се бе контролирал, когато джипът се бе запалил.
– Какво ти показа Кланси?
– Мен.
– Какво искаш да кажеш?
Коул облегна чело на прозореца и затвори очи.
– Лагер за Червени. Някъде. Зърнах какво правят на децата, докато ги тренират. Забелязах как всички други ни виждат, ако ме разбираш... Това бе просто... Имах чувството, че ме задушават с дим. Нямаше нищо в техните изражения. За секунда направо умрях от страх, сякаш наистина бях там. Аз бях техен и бях следващият.
– Съжалявам – промълвих аз, без да съумея да скрия напрегнатостта в гласа си. – Досетих се какво става прекалено късно. Трябваше да...
– Моя е грешката, че той се досети – остро заяви Коул. – Не поемай вината, съкровище. Не си ти тази, която трябва да я носи. Нали ми каза, че той се е занимавал с Проект „Джамборе“. Трябваше да се озаптя, вместо да се държа като чудовище. Просто... Да му се не види! – Той удари с юмрук вратата. – Аз въобще не мислех. Аз просто... то победи. За секунда, но победи.
Думите му се увиха около сърцето ми като юмрук. Познавах това чувство. Нямаше значение колко голяма сила притежаваш или колко полезни бяха способностите ти. Те си имаха собствена воля. Ако човек не беше постоянно над тях, те намираха начин да изпълзят изпод него.