– Тези деца, особено Зелените и Сините, всичко идва при тях толкова лесно, нали? – установи Коул тихо. – По-лесно се контролират и по-лесно се крият. Не им прецаква живота, както става при нас. Ние трябва винаги да сме фокусирани, за да не се подхлъзнем. На нас това не ни е разрешено.
Лиъм, Дунди, Вида и всички останали не бяха успели да разберат колко много усилия отиваха да контролирам това, което можех, за да не допусна то да започне да ме контролира на свой ред. Ако намалях натиска върху каишката дори и за секунда, това можеше да нарани някого. Можеше да нараня себе си.
– Аз имам усещането, че винаги съм на ръба и не мога... Не мога да стъпя, без да се чувствам толкова уплашена, че ще разруша всичко. Искам да престана да разрушавам всяко хубаво нещо, което идва при мен. Дълго време въобще не можех да го контролирам...
– А да не мислиш, че аз мога? Господи! През половината време долавям как ме сварява жив под кожата ми. То къкри, къкри и къкри до момента, в който най-после освободя напрежението. Така беше още като бях дете. – Коул се засмя безрадостно. – Това не беше... Не беше нещо като глас или друго подобно. Не ми шептеше нищо. Предполагам, че бе просто този подтик. Все едно винаги стоя твърде близо до някакъв огън и трябва само да си вкарам ръката в него поне веднъж, за да видя колко горещ е всъщност. Не можех да спя нощем. Смятах, че това е най-вероятно защото баща ми е самият дявол. Наистина. Истинският и самият Принц на Тъмнината.
– Хари ли? – попитах аз объркана.
– Не, биологочиният ми баща. Хари е...
– Да, забравих – признах аз.
– Значи, тогава Лий говори често за него, така ли? – Той не изчака да потвърдя и продължи: – Да, нашият истински баща... Този човек... беше ужасно глупав и подъл като змия. Много лоша комбинация. Все още си фантазирам как ще го открия, ще вляза с взлом в старата му къща и ще подпаля целия му свят.
– Лиъм само веднъж ми е говорил за него – казах аз, опитвайки се да не любопитствам, независимо от това колко ми се щеше. Това бе част от живота на Лиъм, която той не искаше да споделя, и колкото и ужасна да беше, тя само ме караше да искам да разкрия повече неща. – Когато се беше изнервил.
– Добре. Да се надяваме, че това означава, че той не си спомня и половината неща. Този мъж бе... Той беше чудовище. Когато се ядосаше, сякаш беше самият дявол. Предполагам, че е било предопределено единият от нас да е негово копие. Знаеш ли, преди се чудех да не би способностите, които имаме, не зависят по някакъв начин от нещо, което притежаваме вътре в нас. Мислех си, че този огън всъщност е неговият гняв. Това е яростта на баща ми.
Знаех, че няма да постигна нищо, или поне на мен успокоението никога не ми бе действало, когато се бяха мъчили да ми помагат, но все пак се налагаше да го кажа. Трябваше да го знае.
– Ти не си чудовище.
– Нали чудовищата издишат огън? Нали те изгарят цели кралства или страни? – Коул ми изпрати една огорчена усмивка. – Не наричаш ли и ти самата себе си по този начин? Независимо от това колко пъти другите са ти казвали, че това не е истина, ти все пак си видяла доказателствата. Не можеш да имаш доверие на себе си.
Отпуснах се на седалката си, като за пръв път се чудех дали и той не бе също толкова отчаян като нас относно лекарството.
– За теб най-важното сега не са лагерите... нали? – попитах го аз. – А лекарството.
Гръклянът му подскочи, когато преглътна.
– Позна от първия път. Свободна си да мислиш, че съм тъпак.
– Защо? Защото не искаш да страдаш по този начин ли? – попитах остро аз. – Защото искаш просто да си нормален ли?
– Какво е нормално?! – каза Коул. – Почти съм убеден, че никой от нас не си спомня какво беше това.
– Супер! – продължавах аз. – Тогава защото искаш живот, в който ще си освободен от всичките тези дивотии. Аз искам лекарството повече, отколкото следващото си вдишване. Преди не беше така. Никога не съм си позволявала да мисля за бъдещето, но сега това е като натрапчива мисъл. Толкова силно желая тази свобода и, изглежда, че колкото повече се напрягам да се опитам да я достигна, толкова по-надалеч бяга тя.
Коул разтри с ръка лицето си и кимна.
– Аз понякога я подценявам... Забравям за нея. Защото просто функционираш и всеки път, когато отново те ритнат и повалят долу, ти просто успяваш пак да се вдигнеш на крака. Но сега започва да става все по-трудно, нали?
– Да. – Това бе първият път, в който си го признавах. Думата прозвуча точно толкова кухо, колкото и се чувствах и аз.