– Не че не вярвам, че следващия път отново ще се изправя. Просто се страхувам, че някой ден просто... ще експлодирам. Ще се самозапаля. Ще убия всички, за които милея, просто защото не мога да спра да се чувствам толкова ядосан през цялото време. – Той извади ръката си и я задържа пред лицето си в очакване на следващия спазъм. Когато той не се случи, се обърна към Кланси. – Те ги държат затворени в едни бели стаи. Светлините са включени през цялото време и се чуват гласове. Гласове, които не спират да говорят и постоянно им обясняват неща като „Ти грешиш“ или „Признай, че грешиш, за да можем да те оправим“. Те нараняват децата – наистина го правят. Отново и отново. Беше... едва издържах дори да гледам, при това не аз бях битият. Това дали е... истинско? Той може ли да си измисля неща?
Ръцете ми хванаха волана по-здраво.
– Той може да вкара в ума ти каквато мисъл си пожелае, но аз смятам, че истината сама по себе си е толкова гадна, че не се налага той да я разкрасява.
– Не знам какво ме изнервя повече – това, което са сторили на децата, или фактът, че са измислили как да задържат огъня в тях. По дяволите, съкровище! Как, по дяволите... – Той поклати глава, сякаш за да я прочисти. – Ако той каже на някой от другите... Ако каже на Лиъм, какво да сторя? Никое от децата няма да се приближи на по-малко от трийсет метра до мен.
– Няма да го направи – обещах аз. – Още колко от този разтвор имаш?
Той разтвори ципа на торбичката.
– Още три флакона.
– Значи, той ще остане в безсъзнание, докато стигнем в Ранчото и го обезопасим – казах аз. – През цялото време ще го държим в изолация и ще има взимане-даване само с мен.
– Ако го убием, ще е доста по-просто. – В думите му нямаше нищо разгорещено или яростно и може би заради това бяха толкова обезоръжаващи. Просто студен, безскрупулен прагматизъм. Обезпокоително беше колко бързо се преобърна фокусът ни.
– Не мога – припомних му, използвайки отново един от собствените му аргументи. – Той е единственият, който знае къде е майка му. Не можеш да му направиш нищо, не и докато не разберем къде е тя. Нуждая се от лекарството. Каквото и да е то, просто ми трябва. Аз го мразя повече от всичко на света, но още повече ненавиждам начина, по който живея. Вбесява ме идеята, че това няма край.
Коул се обърна назад към прозореца, наблюдавайки как сградите около нас избледняват.
– Тогава аз и ти, съкровище, ние двамата ще трябва да измислим начин, по който да стоим винаги с по една крачка пред нашите чудовища.
Кимнах. Гърлото ми се бе стегнало от потребността да поплача заради изненадата, че най-после откривах някого, който да ме разбира; някого, който се бореше не само с всичко и всички около себе си, но и със самия себе си.
– Убедена ли си, че това не е кошмар? – попита тихо той. – И че ние няма просто да се събудим?
Взрях се напред в пътя и наблюдавах как идващият от пустинята прах го покрива със слаб златист блясък, дори и когато над нас започнаха да се събират сиви облаци.
– Да – отвърнах след известно време.
Защото сънуващите винаги се събуждат и чудовищата остават зад тях.
Четвърта глава
Дъждът започна с гръм точно в покрайнините на Мохаве – малък град, намиращ се в подножието на скалистите склонове на близките планини. В далечината отвъд назъбените им корони можех да видя първото загатване за зеленина.
– При този „Дейс Ин“1 – каза Коул, сочейки към малък двуетажен комплекс, който се разкри зад ъгъла. – Спри там. Трябва да им намерим друга кола и ние също да сменим своята.
Градът е бил лишен от живот преди известно време, поне това ставаше ясно от абсолютното и пълно отсъствие на каквато и да било поддръжка на магазините и домовете в него. Това беше гледка, с която бях свикнала през изминалата година, и то дотолкова, че вече не изпитвах пълзящото усещане за страх, което се пораждаше от подобни празни детски площадки или прясна кал в гробищата, или къщи, чиито прозорци и врати бяха оковани с дъски. Излизаше, че дори Калифорния, която бе управлявана самостоятелно от Федералната коалиция – отделно от останалата част от нацията, – не се бе оказала имунизирана спрямо новата норма на икономическото съперничество, през което се бе наложило да преминат в другата част от страната.
– Тук биха могли да отседнат хора – отбелязах аз. – Освен това могат да си го заградят като собствена територия...
– Погледни колите наоколо – каза Коул, – виж какво количество мръсотия има върху тях. От доста време явно стоят тук. Не видях никакво движение през прозорците на хотела или в периметъра му. А ти? Паркирай. Можеш да спреш ето там, точно до онази сива тойота.