– Кланси ли е измислил това? – попитах аз.
– Невероятно, нали? – каза Лиъм. – И аз не знаех, че е способен да мисли за някой друг освен за себе си, че дори и за две секунди, без да се самоубие от отвращение.
– Хм! – Дунди вдигна едното от счупените стъкла и погледна през него като през лупа, без да обръща внимание на кикота на Вида. – Хлапетата са успели да стигнат дотук чак от Вирджиния?
„Ние също“, за малко да добавя, но нашите обстоятелства бяха... меко казано, различни.
– Обзалагам се... – Той ме хвана за ръка и ме отведе настрани от другите, поемайки към ъгъла, на който оградата на къщата се срещаше с тази, опасваща паркинга. На противоположния ъгъл на улицата имаше някаква църква. С удебелени черни щрихи там бяха нарисувани две странично обърнати V-та – едно върху друго, подобно на стрелки, заобиколени от кръг. – Това е маркировка за посоката, която да им покаже по кой път да поемат.
– Еха! – възкликнах аз. – Виждала бях такива, след като бяхме напуснали Лос Анджелис. Но тогава нямах идея какво е това, бях приела, че е нещо, свързано със строителството на пътища.
– Странното е, че аз ги помня отпреди... Още от времето, когато карахме напосоки... – той се поколеба. – През Харисънбърг?
Погледнах към него объркана, ала скоро схванах и регистрирах въпросителната му интонация, нещо като остра болка от повторно нараняване.
– Нали сме минавали оттам?... Искам да кажа... заедно? Не съм... Нали не си спомням нещо грешно?
Това, което ме убиваше, като изключим обърканото изражение на лицето му, беше липсата на обвинение в гласа му. Знаех, че онова, което бях сторила с паметта му, в общи линии бе поправено. Така предполагах. Но той все още имаше моменти на препокриване между това, което наистина се бе случило, и историята, която аз бях вкарала в ума му. Дочула бях как няколко пъти беше искал от Дунди разяснения, но сега за първи път се обръщаше директно към мен. Целият ми гръден кош ме болеше. Ако можех да избера да бъда разтопена в локва и да се оставя да бъда отнесена до канала, щях да се съглася.
– Не! – успях да кажа аз. – Напълно си прав. Минахме оттам на път за онзи „Уол-Март“2.
Започнах да се обръщам обратно към мотела, но той хвана китката ми. Подготвих се за това, което щеше да последва. Което очевидно бе нищо.
Той погледна надолу, а палецът му галеше меката част от вътрешната страна на китката ми.
Най-накрая Лиъм каза:
– Спомням си и другия мотел. Приличаше почти изцяло на този, но вратите не бяха червени. – Той разтри врата си, а лицето му се озари от тъжна усмивка. – Аз се държах като идиот и се опитвах да ти дам чифт чорапи.
Въпреки всичко и аз се усмихнах.
– Да. А помниш ли как ми направи серенада с The Doors? „Хайде, скъпа, запали моя огън...“
– Много бе вероятно да ти изпълня цял номер с песни и танци, ако не беше започнала да ми се смееш – призна той. – Толкова много исках тогава да те накарам да се усмихнеш.
Сърцето ми сега ме болеше по абсолютно нов начин. Повдигнах се на пръсти и залепих нежна целувка на бузата му. От паркинга се чу остро изсвирване. Коул ни махна да се връщаме, застанал беше до компактен бял седан. След като го видя, Лиъм врътна очи, но тръгна към шофьорското място. Коул поклати глава и посочи към Вида.
– Тя ще кара – той прекъсна протеста на Лиъм още преди да е успял да обели и дума. – Не си готов. Рамото ти трябва да си почине. Ще се смените по-късно.
– Ти си такъв тъпак! Аз съм добре...
– Това ли наричат братска обич? – се запита на глас Дунди.
– Ей, аз нямам нищо против – отбеляза Вида, като го пренебрегна. – Може би най-после ще успеем да надвишим шейсет километра в час. До после! И гледайте да не ни насадите отново на друг военен патрул. Става ли?
– Внимавай! – извиках след нея напълно безсмислено.
– Готова ли си, съкровище? – попита Коул. Вместо да продължа към червения камион, той ме обърна в посока към един нов – този път син. – Имаме си ново превозно средство. Някой най-вероятно вече е съобщил за червения. Малкият принц е вътре и е обезопасен.
Забелязах, че той се бе отправил към пасажерското място.
– Не искаш ли да караш – попитах го аз?
– Защо? Искаш да си починеш ли, или можеш да издържиш още няколко часа? Бих могъл малко да поспя. Може да се сменим, когато се стъмни.