Но Зу – помнех всичко за Зу – от начина, по който косата ù стърчеше рано сутрин, до всяка луничка по носа ù.
С периферното си зрение видях още един знак от кода – даже два – на табела с упътване към близката магистрала, която отброяваше километрите до следващия град. Единият бе полумесец в кръг, а вторият две стрелки, сочещи надясно – на изток – а не напред като другите.
Включих фаровете на камиона, оставяйки ги да наводнят групите дървета от двете страни на пътя. Заех се да го изтегля в крайната лента с намерението да си осигуря някакъв начин да поговоря с Лиъм и Дунди, но се спрях.
Тези изминали няколко дни вече бяха достатъчно трудни за Лиъм. Да му дам тази надежда, само за да му я изтръгна после, ми се струваше особено жестоко. Дунди можеше да понесе разочарованието, но Лиъм... Не исках да зърна как лицето му щеше да помръкне, ако всичко това се окажеше едно нищо. Вече го бях подвеждала толкова много пъти, по толкова много начини. Не можех да добавя и това към списъка.
Но дочувах и онзи тих гласец, който се издигаше над другите мисли и шептеше: „Ами ако пък това е тя?“.
Кайли, Луси, Зу и Хина. КЛЗХ.
Това бе опасно – позволявах си да допусна, че понякога животът придобива онова почти магическо свойство да се подрежда. Той можеше да се развие толкова по-добре и в по-лесна посока от тази, която човек би могъл да си представи.
Боята е била достатъчно прясна, за да се разтече под настоятелния напор на дъжда, нали? Не можеше да са много пред нас.
„Не си го причинявай“, казах си наум. Бяхме доста п`o на север от мястото, на което Лиъм вярваше, че е домът на чичо ù, а сред инициалите все още липсваха тези на Талон – „Т“. Може това да беше от изтощение или отчаяние, или пък от някаква потребност да си докажа, че понякога животът можеше да е и мил. Каквото и да беше, не бях в състояние да го пренебрегна.
Какъв бе рискът от поемането подир тази следа, и то само за да видя какво ни чакаше накрая? Ами ако това бе единственият шанс, който щяхме да имаме да я намерим.
Джуд щеше да го стори. С него това дори нямаше да е предмет на разговор.
Все още се усещах някак налудно, докато завивах в следващата пресечка вдясно, а очевидно, че и другите се чувстваха по същия начин. Вида натисна клаксона – тих въпрос. Пътят бе второстепенен – дори не беше павиран. Камионът се насади в калта и се затъркаля из пресните следи, оставени от друг комплект гуми. Обраслите дървета, които бяха наредени край пътя, бяха съсухрени и усукани едно в друго. Поддържах скоростта на камиона достатъчно висока, за да може да ги разкъса, чупейки клони и свличайки листа на земята.
Именно този звук, а не по-ранното въпросително изсвирване на клаксона от другата кола най-после разбуди Коул от двучасовия му сън. Забелязах как се стегна, прокарвайки ръце през лицето си веднъж, два пъти, опитвайки се да се отърси от дезориентацията, която настъпваше след подобен дълбок сън.
– Трябваше да ме събудиш! – Той присви очи от светещата конзола на таблото. – Чакай... Къде сме, по дяволите? Защо отиваме на изток, а не на север?
– Имам предчувствие – казах аз.
– Да, а пък аз имам трън в задника... и изненада, това си ти! – каза той и ме стрелна гневно над проснатото тяло на Кланси. – Какво става?
– Мисля си... – Дърветата изведнъж се отдръпнаха назад и видях, че пътят, по който бяхме дошли, въобще не бе истински път, ами дълга алея до нещо, което едно време е било великолепна планинска къща. Нещото беше масивно – два етажа, двоен широк гараж. Фасадата на къщата бе от камък и дърво, като че ли за да докаже, че въпреки масивното си присъствие, тя все пак следваше да се слее с околността.
– Все още чакам отговор – допълни Коул, докато паркирах колата.
– Мисля си, че тук може да се крият деца – казах аз. – Искам само набързо да огледам наоколо. Заклевам се. Кълна се, че ще бъда бърза!
Коул стисна зъби, а аз се зачудих какво ли е било изражението ми, че накрая той просто кимна и каза: