– Добре, но вземи Вида с теб. Имате две минути.
Другите бяха отворили вратите си, но само Лиъм бе излязъл навън в дъжда.
– Какво става? – попита той.
– Трябва ми Вида за малко – отвърнах му аз. – Не, само тя. Тя. Това ще е нещо... бързо.
Дунди изпъшка.
– Какво нещо? Руби-попада-в-смъртна-опасност ли?
Затворих вратата на всякакви следващи въпроси, потрепвайки, когато съзрях изпълнения с очакване поглед на Вида, който тя ми хвърли, докато се приближаваше.
– Това да не е... нещо свързано с Кейт?
Цялото ù лице грееше с надежда. Бадемовите ù очи бяха широко отворени, а устните леко открехнати, като че ли не бе много сигурна дали щеше да се усмихне. Боже! Ако Кейт не бе успяла да избяга, ако не ни чакаше, не мисля, че щях да успея отново да събера Вида.
– Смятам, че е възможно там да се крият деца.
Това веднага я оживи. Видях как ръката ù пропълзя обратно в джоба на суитшърта ù, в който бе скрила пистолета си.
– Добре, супер – отбеляза тя. – Как искаш да изиграем това?
Предната врата и прозорците на първия етаж бяха покрити с дъски – задните и страничните входове също. Първоначалното вълнение на Вида бързо избледня, докато газехме през калта и високата трева в тъмното – приплъзвайки се около къщата за втори път. Нямаше пуснати светлини, отвътре не долиташе никакъв шум. Странното тъмно очертание върху гаражната врата, което приемаше форма, колкото повече се приближавахме към него, ме закова намясто. Бе груб полумесец, изрязан от някакъв вид метал. Някой го беше зачукал с един-единствен пирон.
„Безопасно място.“ Поех дълбоко въздух и се пресегнах към студения метал на дръжката на гаражната врата. Вида изостана, но извади пистолета си и се прицели...
В нищо.
Нямаше коли, нямаше торби, нямаше деца, сгушени върху одеяла. Като изключим редиците от градински инструменти и кошчетата за боклук, имаше само отпадъци. Ярките пликове бяха разхвърляни на купчини из цялото тъмно пространство.
Вида провлачи ботушите си през боклука и го разпръсна. Сега, когато очите ми се приспособяваха към светлината, вече можех да видя и други знаци, че тук наскоро бе имало поне един човек. Малка купчинка от одеяла и изоставен сак.
– Хайде! – прикани ме тя. – Ако някой е бил тук, сигурно се е изнесъл преди дни.
– Имаше следи в калта по алеята – казах аз, чудейки се дали думите ми звучаха по-солидно от мислите ми. Поех към вратата, която водеше към къщата, само за да бъда спряна намясто от вида на катинара, който висеше на нея.
Коул свирна с клаксона и това бе плесницата по лицето, от която се нуждаех.
„Държиш си налудничаво – казах си. – Съвземи се. Има по-важни неща...“
Не. Не, нямаше. Защото истината беше, че щях да дойда пеша дотук, щях да вървя през целия път от Лос Анджелис дотук – сама в тъмнината и леещия се дъжд, – ако това означаваше, че ще намеря Зу. Толкова много го желаех – трябваше да знам, че е в безопасност и е наред, че не се бях провалила спрямо нея, така както се бях провалила спрямо другите.
Дори и онази част от мен, която бе очаквала това, се почувства тъжна, малка и глупава, докато следваше Вида навън. Сега вече бях благодарна за дъжда – за всичко, което можеше да прикрие факта, че една грешна дума или лоша случайна мисъл би могла да ме доведе до сълзи.
Вида постави ръце върху хълбоците си, проучвайки тъмната линия от дървета, които образуваха висока стена около къщата.
– Това несъмнено е готино място за пребиваване за няколко дни. Знаеш ли, аз също видях знаците. И допускам, че ако не бе дошла да провериш, това щеше да те тормози за вечни времена.
– Извинете, че ви докарах тук – измънках аз. Вида ми махна с ръка да вървя, докато се придвижваше към другата кола. Лиъм бе оставил вратата си отворена, а светлината вътре ми позволи да зърна две доста притеснени лица.
Вида се спря, бавно се наведе покрай ръба на алеята и вдигна нещо – бяло и изцапано с кал.
– Я виж! – извика тя, преди да ми го подхвърли. Пръстите ми трепереха и бяха хлъзгави от дъжда, но някак успях да го уловя.
Беше малка обувка – очевидно детски номер. Белият плат бе почти черен от кал и мръсотия, но връзките все още бяха светлорозови, все едно дори нечистотията не би могла да остави своя отпечатък върху тях. Разгледах я, прокарвайки пръсти през шевове по страните ù.
Коул ми бе дал ясно да разбера, че бяхме приключили с отклоняването от пътя ни. Той вече бе заел мястото ми зад волана и тъкмо сваляше надолу прозореца си, когато подхвърлих обувката обратно на земята и казах: