– Знам, знам.
Цялото ми тяло се разтресе вследствие на силното тракане на зъбите ми. Коул се смили над мен и насочи в моя посока топлия въздух, който духаше от вентилацията, но не обели нито дума, а и аз самата не направих опит да започна разговор.
Тази обувка... Боже, тази обувка с тези розови връзки...
Вида завъртя колата и пое водачеството по алеята обратно към главния път. Коул я последва, настройвайки радиото, докато фаровете на камиона прорязваха дърветата и короните им. Долових бързо движение, докато вероятно някое животно бягаше настрани.
– Добре – каза Коул. – Имаш ли някаква идея къде сме? Видя ли име на някакъв град? Съкровище?
Умът ми се бе фиксирал върху тази обувка, беше обладан от шевовете, от това как все още беше топла въпреки хладния въздух и дъжда. А и тези връзки. Тези розови връзки бяха като нещо, извадено от...
Поех си дъх толкова дълбоко и отривисто, че стреснах Коул и той натисна спирачките.
– Какво? Какво?
Но аз вече се борех да си махна колана и изскачах обратно навън под дъжда, тичайки нагоре към къщата.
Познавах тези връзки. Бях избрала тези обувки единствено заради тях. Ровила се бях надълбоко в контейнера в „Уол-Март“, защото знаех, че тя ще ги хареса. Знаех...
Изстрелът, който проехтя и отекна над тъмните планини около нас, бе единственото нещо, което можеше да ме спре – и успя. Инерцията ми продължи да ме води напред, докато краката ми не преставаха да се плъзгат в калта, и аз разперих ръце във въздуха. И двата автомобила бяха спрели. Коул използва отворената шофьорска врата на камиона, за да се опита да пресече пътя на Лиъм и Вида. Не искаше да преминат покрай него. Оръжията, които имахме, бяха извадени и насочени към дърветата.
Направих още една малка стъпка напред. Не мислех за преследвачи, за СОП, за Националната гвардия или дори за собствениците на къщата. Мислех си само за това колко ли ужасяващо щеше да е за дете, което се крие в тези гори, да не знае кой точно обикаляше около едно от малкото места, което те възприемаха като безопасно.
Те все още не ме бяха застреляли. Това поне бе добър знак.
– Зу...? – изкрещях, надвиквайки рошещия листата дъжд.
Нямаше отговор.
– Зу? – викнах аз, правейки още една стъпка. – Сузуме? Зу?
Гората около мен като че ли въздъхна и отново се отпусна успокоено в нощта. Ако някой беше там, това явно не беше тя. Тя щеше да дойде.
Нямаше ли?
Когато започнах да отстъпвам заднешком, усетих остър прилив на отчаяние долу в корема си.
– Добре – примирих се аз. – Добре. Съжалявам. Тръгваме си.
Когато надзърнах назад през рамо, видях как Коул сваля пистолета си. Забелязах как Лиъм минава покрай вратата и застава до него, протягайки ръка в посока към мен, само за да я отпусне отново покрай тялото си. Той стори още една крачка напред и спря, а очите му се бяха ококорили.
И щом се обърнах обратно към гората, тя бе единственото нещо, което видях.
Петно от бяло, розово и черно се стрелна от прикритието на дърветата, надалеч от бледи ръце, които се опитаха да хванат ризата ù и да я върнат назад. Дълги и слаби крайници се пързаляха през калта, покривайки разстоянието помежду ни толкова бързо, че едва имах време да подготвя ръцете си за прегръдка.
Зу се блъсна в мен с такава сила, която можеше да килне целия свят настрани. Паднах назад и я отнесох със себе си, увивайки ръце около нея и издавайки звук, който бе нещо средно между смях и ридание. Тя зарови лице в косата ми и се отпусна върху мен. Всеки крайник на тялото ù се размекна, сякаш се опитваше да се прилепи към мен.
Приливът на чиста и непоколебима радост ме цапардоса като мълния. Той пееше омайна песен в ума ми и ме затопли от глава до пети. Така бях обгърната от чувството, че измина цяла минута, преди да усетя колко силно се тресеше тя и колко студена беше на допир. Тя плачеше – малки звучни хлипания, които не бяха признак за щастие. Дръпнах я назад, за да мога да видя лицето ù, а тя само хвана ръкавите ми още по-здраво и поклати глава.
– Мисля си, че това е твое – казах аз, подавайки ù обувката. Тя ме остави да се опитам да избърша калта от босия ù десен крак, преди да ù я нахлузя и да я завържа. Най-вероятно бе паднала, докато беше тичала към дърветата. Бяха ни чули да идваме и се бяха паникьосали.
– Зу? – Лиъм дойде до нас толкова бързо, че последните няколко метра се приплъзна през калта и кацна на земята до мен и нея. – Зу?
Единственото, което тя трябваше да направи, бе да обърне главата си към него и еуфорията, изписана на лицето му, премина в паническа загриженост. Той взе ръцете ù, когато тя се протегна към него, и изучи всеки сантиметър от лицето ù, издирвайки синини, рани или нещо, което да обясни защо тя ни гледаше, все едно се бяхме завърнали от мъртвите, защо се държеше за нас така, като че ли щяхме да изчезнем със следващия ù дъх.