– Това тя ли е? – извика отчаяно Дунди, докато се препъваше към нас. – Не мога да видя...
– Чакай... Озапти търкалянето си... – Вида се обърна и го изведе иззад вратата на колата, упътвайки го откъде да мине. Той потупа предния си джоб, търсейки едното от стъклата.
– Ей! Какво прави момиче като теб на такова място? – попита Лиъм, позволявайки на малките ù ръчички да преминат през мократа му коса и да хванат лицето му.
Дунди падна на колене и запрати кални пръски към трима ни, сетне протегна ръце в посока, която си мислеше, че сочи към нея.
– Не си сама, нали? Нали знаеш какво се случва, когато се пробваш да пътуваш сама? Има...
Зу го събори на земята. Калта изплющя под гърба му в същия миг, в който въздухът излезе от него.
– Ами... добре – прошепна той, притискайки я внимателно към рамото си. – Ти си замръзнала. Трябва ни одеяло, преди тя да изпадне в хипотермия...
Зу се пресегна и постави ръка над устата му, което накара Лиъм да се разсмее бурно. Усмивката, с която тя му отвърна, бе трепереща и недоловима, но все пак бе там. Самата аз поисках да се разплача, след като я бях видяла.
Разгледах я, опитвайки се да вместя това ново видение в образа, който бях скътала в безопасност в паметта си. Косата ù бе пораснала достатъчно, че да се накъдря около ушите ù. Всичко друго в нея също се бе променило, беше по-висока, но по-слаба. Болезнено слаба. Кожата на бузите ù бе хлътнала. И дори на тъмното можех да видя, че същото се отнася и за другите, които излязоха зад дърветата. Те се запрепъваха към нас, примигвайки срещу фаровете на колите. Пребоих общо дванайсет – различни височини, различни телосложения, но всичките деца. Само деца.
Кайли и Хина, братовчедката на Зу, излязоха следващи иззад дърветата. Само ми трябваше да видя Луси, за да се сетя за стотиците пъти, в които бях поемала от нея храна, която тя бе сипала по време на всичките ни хранения в Ийст Ривър. Тя ме накара да си спомня за дима от огън, за боровете, за залеза, който се отразява в близките езера. И трите – всъщност всички деца – ни гледаха така, сякаш ги заслепявахме.
– Съжалявам – каза Кайли. – Не разбрах, че това си ти. Иначе нямаше да стрелям. Ние просто... Преследвачите и войниците... и всичко...
Чух как Коул отпусна дълга въздишка зад мен.
– Ще ни се наложи да намерим друга кола – вметна той. – Нали така?
1 Американска хотелска верига. – Бел. ред.
2 Голяма търговска верига. – Бел. ред.
Пета глава
Въпреки цялата надежда, която бях имала, че ще я намерим, така и не съм особено сигурна дали въобще бях помисляла какво точно щеше да се случи със Зу, ако това станеше. Но от момента, в който Лиъм я видя, си пролича, че това беше единствената мисъл, която минаваше и през неговото съзнание.
– Смятах, че ще сте в къщата на чичо ù – отбелязах аз. – Какво се промени? Защо сте напуснали?
– Той не беше там. Въпреки това щяхме да останем, но се случи... един инцидент точно след като пристигнахме – обясняваше Кайли, докато крачехме. Дърветата се отдръпнаха назад и разкриха малко сечище, обрамчено в мрак. Щом бяха чули приближаването на колите ни, те бяха изгасили огньовете, но сечището все още бе наситено с аромата на дим.
– Какъв инцидент? – попита Лиъм.
– Лош. Имаше един мъж, оказа се добър мъж. Той... няма значение. Това не е важно – Кайли поклати главата си с тъмни къдрици и изпъна предната част на окъсаната си риза. – Оттогава се движим от град на град. Когато видях следата от пътни знаци, я проследих, надявайки се да открием други деца, но и те самите не се справят особено леко.
Усетих как очите ми се уголемиха при вида на напълно мокрите импровизирани палатки, които бяха провесили, използвайки чаршафи, както и стари консервени кутии и кофи, поставени, за да улавят водата.
– Вие сте дошли с кола, нали? – попита Лиъм. – Къде я оставихте?
– Зад навеса в задната част на къщата – Кайли се помъчи да изцеди ризата си, но без особен успех. Другите около нея ни се бяха представили като в мъгла, не разпознавах никого от тях. Луси побърза да уточни, че двама от тях – Томи и Пат – бяха напуснали Ийст Ривър няколко месеца, преди ние да пристигнем. Другите трима членове на тяхното племе се бяха отделили, когато ходенето им бе дошло в повече, и не бяха чували нищо за тях оттогава. Останалите десет тийнейджъри – всичките на по около петнайсет години – бяха случайни деца, които се бяха присъединявали към тях по време на преминаването им през страната.