Томи беше висок и слаб почти колкото и дървото, което го бе прикривало, а ужасната му глава с медночервена коса бе скрита под смъкната шапка. Пат бе с една глава по-нисък и вървеше и говореше с безумна, неовладяна енергия, което правеше почти невъзможно поддържането на еднакво темпо с него.
– Ами... – започна Коул, докато оглеждаше тъжния лагер, който ни обграждаше. – Поне сте опитали.
– Аз просто се чудя... – Луси излезе пред нас, а сплетената ù на плитка руса коса се залюля зад рамото ù. Тя бе облечена в огромен суитшърт на отбор по американски футбол и черен клин, който бе протъркан на коленете ù. – А вие какво правите тук? Кога напуснахте Ийст Ривър?
О, по дяволите! Естествено, че нямаше как да знаят. Нямаше как да са разбрали. Погледнах към Лиъм, но той се взираше в Зу, която се бе вкопчила в ръката му.
– Да запазим историите за по-късно – помоли Коул. – Опаковайте това, което искате да вземете с вас.
– Чакай. Какво? – попита Лиъм. – Задръж! Та те дори не знаят в какво се забъркват.
Коул завъртя очи и се обърна към другите деца, пляскайки с ръце.
– Сега ще ви го обясня. Ние бяхме част от група, наречена Детската лига. Само че президентът реши, че иска да унищожи нас, Федералната коалиция и цял Лос Анджелис. Сега сме се запътили на север, за да създадем нова организация и да открием нови и забавни начини, чрез които да го сритаме по задника. Има ли въпроси?
Томи вдигна ръка.
– Унищожили са Лос Анджелис ли? Буквално ли?
– Струва ми се, че вече въобще не говорим метафорично – отвърна Коул. – Сега е димяща купчина отломки. Естествено, вие сте свободни да останете тук, но военните вече имат контрол над границите и магистралите, а освен това контролират напълно притока на наличния бензин и храна. Което пък значи, че животът ще стане доста по-труден, ако не се намирате на безопасно място.
Мисля си, че децата в действителност бяха прекалено шокирани, за да съумеят да се разплачат. Разменяха си зашеметени погледи, очевидно борейки се да обработят информацията.
„Гладът никак не помага за взимането на това решение“, казах си наум, докато наблюдавах как дъждът караше ризата на Кайли да прилепва към ясно очертаните кости на бедрата ù.
– А там, където ще идем, безопасно ли ще е? – попита Пат.
– Кажи им истината – каза остро Лиъм. – Може и да е безопасно и сигурно място, но ние винаги ще имаме мишени на гърбовете си. Ти никога не си правил нищо просто от добрина в сърцето си, Коул. Така че... каква е уловката? Те идват с нас и после ще им се наложи да се бият ли? Ще трябва да работят за храната и леглото ли?
– Ами, реално погледнато, най-вероятно всички ще сме в спални чували – каза Коул, а под всяка негова дума къкреше раздразнението. – Но не, няма уловка. Ако те искат да ги обучим, ще го направим. Ако искат да се бият, тогава кой съм аз, по дяволите, та да ги спирам? Но имам чувството, че те са също толкова заинтересовани относно откриването на причината за ОМИН и научаването на повече за онова така наречено лекарство. А освен това живея с усещането, че имат интерес да намерят друга група, която ще пожелае да им помогне да стигнат обратно при родителите си.
– Не ги манипулирай да си мислят, че е...
– Че е какво? – попитах тихо, дърпайки го настрана. – Възможност за тях да оцелеят ли? Лиъм... Разбирам, че борбата е опасна, но не е ли и този вид живот също толкова опасен? Да си болен, гладен и постоянно да бягаш? Не е нужно вечно да остават в Ранчото. Може да ги изведем, след като измислим безопасна система за извършване на нещо такова... естествено, ако те искат това.
Той изглеждаше огорчен. Ако досега се бе борил с идеята за хващането ми в капан от страна на Лигата, какви бяха шансовете някога да се съгласи същото да се случи и със Зу? Независимо колко много искаше да види децата в лагерите освободени и лекарството разкрито, първият му инстинкт винаги щеше да бъде да поеме по пътя, който бе най-безопасен за хората, които обичаше най-много.
– Когато всичко приключи – казах аз, а очите ми се преместиха върху Коул, който помагаше на децата да съберат багажа си, – можем да отидем където си пожелаем. Това не си ли заслужава? Идването ù сега с нас е единственият начин, по който можем да си гарантираме, че тя ще е в безопасност. Ние ще се грижим за нея.
„Като начало въобще не биваше да я пускаме да си ходи.“
Той издиша струйка въздух.