– Ей, Зу! Какво ще кажеш да ни помогнеш да започнем една малка война?
Тя погледна към него, а после към мен. Веждите ù се присвиха, докато обмисляше предложението. След което просто повдигна рамене, изразявайки нещо като: „Защо не. Нямам нищо по-добро за вършене“.
– Добре. – Лиъм изговори тези думи в края на една въздишка и долових как с тях напрежението се оттегли от тялото ми. С ръка около рамото ми, а в другата му тази на Зу поехме обратно през дърветата до мястото, където другите ни очакваха. Познатостта на това ми действаше заземяващо, все едно най-после отново се бях свързала със света. – Добре.
В мига, в който стигнахме обратно до колите, забелязах, че Дунди и Вида вече бяха там и се бяха облегнали ни камиона. Но докато Дунди практически постоянно се повдигаше на пръсти и изстрелваше стотици въпроси към Зу, на които тя нямаше шанс да отговори, Вида само погледна към нея, скръсти ръце и се приближи до нас.
– Ей, Ви, това е...
Тя не се спря, не ме остави да довърша, нито пък пое ръката на Зу, която тя ù подаде, за да се здрависат. Очите на Вида проблеснаха, щом срещнаха моите, а обвинението, което се четеше в тях, беше толкова тихо, колкото бе и безпочвено. Челюстта ù бе стисната здраво, задържайки отровата, която се бореше да не изстреля към мен.
– Сега вече можем ли да се махнем от това скапано бунище?
И просто ей така чувството на сигурност изчезна. В мен се настани болезнено безпокойство, което раздвои вниманието ми надве. Половината от мен желаеше да я последва в гората, а друга половина – по-шумната и изискващата – искаше да си остана точно там, където бях, щастливо прихваната в любовта си към тримата, намиращи се около мен. Сърцето ми преливаше от нея, докато Зу обвиваше отново с ръце тънкия кръст на Дунди, а той я милваше по главата по неговия обичаен непохватен начин.
Лиъм се бе извърнал, за да проследи силуета на Вида, докато тя изчезваше в тъмнината. Когато се обърна обратно, видях въпроса му – а моето собствено объркване също бе отразено там.
Ала нямах никаква идея защо тя бе толкова ядосана.
Бяха минали часове след полунощ, когато най-после стигнахме до Лоудай, а луната вече започваше снижаващото си приплъзване на запад. В продължение на четири часа редувах заспиване със събуждане, но от това не ми стана по-добре. Придържането ни към второстепенни пътища, както и лъкатушенето по гръбнака на Калифорния в спокойно темпо бе добавило допълнителни четири часа към и без това вече дългото пътуване. А като приспаднем и допълнителния час, който ни отне намирането на още една кола и на достатъчно бензин, за да можем всички да продължим, стигнахме до точно десет часа. Сякаш бяхме хванати в някакъв вид реалност, в която времето в един и същи миг се разтягаше и се свиваше, а минутите отлитаха в безчетно количество. Напиращите приливи на тревожност и страх се вливаха и изливаха от мен и се хванах да изпращам отчаяни, тихи молитви да открием Кейт и другите да ни очакват. Денят вече се бе стекъл доста добре и знаех от опит, че не мога да се надявам това да се превърне в някакъв вид закономерност. Животът имаше гадния навик да ме повдига нагоре само за да ме захвърли обратно надолу.
Градът бе по-провинциален, отколкото очаквах – поне в покрайнините си. Имаше доста пусти полета, които някога вероятно са били лозя, но явно бяха оставени да повехнат и умрат в сянката на няколко дълги сиви склада.
– Ето го! – каза Коул и вдигна ръка от волана, за да посочи. Бях изненадана, че можеше да ги различи, имайки предвид, че на мен ми изглеждаха абсолютно еднакви – особено в тъмнината.
– Те тук ли са?
– След секунда ще разберем.
В момента, в който навлязохме в единия край на града, небето беше разцъфнало в бледолилаво. Нашата малка редица от коли премина като на парад през празните улици. Настроението на Коул отново се промени и стана по-щастливо и леко, когато колата намали и зави към паркинга на някаква автокъща за коли втора употреба. Той закара автомобила до едно от празните покрити места – близо до нещо, което определено приличаше на стар ван на фирма за обезпаразитяване, и до камион на електрическа компания.
„Не е автокъща за коли втора употреба – казах си наум. – Поне вече не.“
– Добре, съкровище – Коул пое дълбоко въздух и погледна към покрива на колата, мънкайки си нещо, което не успях да чуя. – Готова ли си?
– Ами той? – попитах аз, кимвайки към отпуснатото тяло на Кланси.
– Засега ще го оставим тук. Току-що му бих още една доза. Ще се върна обратно за него, след като сме сигурни, че всичко е наред.
Това не бе възможно най-добрата идея, но бях толкова уморена, че се усетих, че просто кимам – прекалено изцедена, за да споря. Освен това момчето все още дишаше леко и равномерно, беше се превил надве и не се виждаше. Този път аз бях тази, която провери повторно дали ръцете и краката му все още са затегнати със свинските опашки. Това беше последната пълна и ясна мисъл, която премина през ума ми.