Докато се измъквах навън, цялото ми тяло ме болеше от изтощение. Усещах го в задната част на врата си. Долавях го във воднистия вид, който очите ми бяха придобили. Лиъм веднага ме откри и хвърли въпросителен поглед по посока на камиона. Махнах му и се облегнах на ръката му, когато я обви около мен. Продължавах да се опитвам да преброя децата, започвайки всеки път със Зу и Хина, но, изглежда, не можех да продължа по-далеч от десет, без да забравя докъде съм стигнала и да се наложи да започна отначало. Фокусирането над едно определено нещо – гласа на Дунди, който изстрелваше към Вида въпрос след въпрос, питащ за размазаните форми около себе си, – ми помагаше да бъда нащрек, но на мозъка ми още му отнемаше прекалено дълго време да обработи факта защо стояхме пред някакъв вид бар и се мотаехме пред вратата.
Лиъм проследи погледа ми.
– Тя не е казала нито дума на Зу – информира ме тихо той. – Знам, че не си пада по прегръдките, ама това нормално ли е? Защото, ако продължава да се държи така, аз определено ще имам проблем с това.
Надзърнах отново към Вида.
– Трябва ù известно време, за да се отпусне. Ще поговоря с нея.
Коул погледна през един от прозорците, без да обръща внимание на незапаления светещ знак, гласящ ОТВОРЕНО. След като въздъхна тежко, той изпробва вратата на „Смайлис“. Заключено.
– Това бар ли е? – промълви Дунди зад мен. – Ние можем ли да влизаме? Все още не сме на двайсет и една години.
– О, бабче! – въздъхна Вида. – Убиваш ме.
Погледнах през предния прозорец. Вътре имаше много бледо, полирано дърво, празни полици зад самия бар и червен винил там, където бяха местата за сядане. Между всички снимки на облечени в бански жени, излегнати върху спортни коли, имаше и класически стари постери за рок концерти.
– С взлом ли трябва да проникнем? – попитах Коул.
– Не. Проверявах само за да видя дали все още ползват този вертеп като фасада. Входът към Ранчото е зад бара.
За секунда бях леко объркана, мислейки си, че има предвид зад бара в самото заведение. Вместо това обаче той слезе от бордюра и кимна с брадичка към малка алея между „Смайлис“ и празния магазин край него. Последвахме го отзад, минавайки покрай кофи за боклук и празни подредени каси, докато не достигнахме до някаква задна врата. Коул отиде право при нея и набра шест цифри върху намиращото се там електронно устройство. То присветна, изпиука и вратата се отвори, разкривайки нещо, което приличаше на типична задна стая. Покрай всяка стена имаше стелажи, повечето от които бяха празни.
– Пътят до долу е дълъг – извика Коул през рамо. – Някой страх ли го е от височини? От тъмно? Не. Разбира се, че не. Вие, деца, сте шампиони. Само внимавайте, става ли?
„Дълъг път надолу. Боже!“ Още един подземен тунел ли? При това дълъг – бях готова да се обзаложа за това, основавайки се на факта, че бяхме достатъчно далеч от основната сграда на Ранчото, която не бях успяла да видя, докато седяхме пред „Смайлис“. Имахме подобен начин на достъп и към Щаба в Лос Анджелис. Мястото за влизане бе в един паркинг, откъдето посредством асансьор се стигаше до Тунела, който от своя страна беше толкова ужасяващ поради идващата от канализацията смрад и хлъзгавите от мухъл стени, че човек почти очакваше в другия му край да го пресрещне дяволът.
За да стигнем до вратата с капака в пода, която се отваряше към тунела, водещ до Ранчото, се наложи всички да се набутаме в малката спалня, направена отзад до бара, и да повдигнем леглото и килима, които бяха поставени над нея. Студен, застоял приток на въздух се втурна да ни поздрави с добре дошли, когато Коул отвори вратата.
– Готино – казаха Томи и Пат, навеждайки се, за да надникнат надолу към леко осветеното пространство. Кайли направи физиономия по посока на Луси, но бе третата, която слезе след Коул. Повечето от тийнейджърите минаха след това – твърде уморени да поставят под въпрос онова, което се случваше, или пък къде ги отвеждаха. За по-малките деца беше по-страшно. Зу и Хина бяха като отражения на пълната, абсолютна умора. Те се люлееха на краката си, все едно бяха обърнали по няколко чаши в бара, и дори не съумяваха да фокусират очите си върху Лиъм, дори и когато той им помагаше да преминат през началото на стълбата. След това и аз, и той трябваше да съдействаме на Вида да свали долу един наполовина сляп, изключително кисел Дунди. Сетне дойде неговият ред.