Знаех, че това е лишено от разум... начинът, по който страхът сякаш идваше до мен изотзад и притискаше острие към гърлото ми. Знаех, че не сме по време на атака, че нататък по пътя вече имаше деца и всичко с тях бе наред, както и че ако исках да стигна до Ранчото, щеше да ми се наложи да ида дотам. Наясно бях с всичко това, ала не можех да помръдна.
Лиъм долови изражението ми и на лицето му се изписа успокоителна усмивка. Въпреки всички неизречени думи помежду ни, той все още можеше да разчита всеки мой страх. Едната му ръка премина през косата ми и подхвана странично лицето ми, докато ме целуваше по слепоочието.
– Различен тунел, различно място, различен край – обеща той. – Нали така?
Преглътнах и се насилих да кимна, когато той пое към стълбата. В момента, в който светлата му коса изчезна, усетих как кожата ми залепна за костите ми, а стомахът ми се преобърна. Различен край. Преобръщах тези думи в ума си. Край.
Това бе само началото му.
Изправих се, преметнах конската си опашка зад рамо и предприех първата стъпка. Втората. Третата. Опитах се да не мисля за начина, по който тъмнината сякаш се надигаше около мен и ме засмукваше надолу. В момента, в който бях почти убедена, че ще се спускам вечно, най-после стъпих на твърда земя.
Остатъкът от деня придоби някакъв странен, почти нереален развой. Тунелът беше осветен от низ коледни лампички, някои от които присветваха, а други изцяло не работеха, поради което пред нас винаги се виждаше само малка част от пътя. Всичко наоколо беше гол, коравосърдечен цимент. Ниският таван и тесните стени усилваха абсолютно всеки един глас и носеха назад през тъмнината шепоти и въздишки, подобни на духове. Дишах плитко, усещайки как кръвта започва да заформя слаб пулс зад очите ми. Това наистина бе прототипът на Щаба в Лос Анджелис – в доста по-малък мащаб и частично над земята, ако Коул ни бе казал истината, но все пак беше достатъчно наподобяващ, за да успеят да ме побият тръпки.
Умът ми си играеше на „хвани и пусни“ с гледките и звуците около мен, филтрирайки всичко през млечен обектив. Това ме караше да се чувствам така, като че ли виждах всичко да се случва през спомените на някой друг. Миризмата на пот и влажни дрехи. Сумтене от болка от страна на Вида. Мрачното, безнадеждно изражение на Дунди, когато се взираше в тъмнината. Зу, отпуснала се на гърба на Лиъм, с ръце, обвити около врата му, докато той я носеше. Ходихме толкова дълго, че имаше моменти, в които забравях накъде сме се запътили.
Горе пред нас Коул се изкачи по едно стълбище и потропа по нещо метално – голям ръждясал квадрат, който най-вероятно представляваше врата. От страната на тунела нямаше никакви дръжки. Трябваше да ни пусне някой от другата страна.
– Ами ако вътре няма никого? – дочух въпроса на Дунди. Престорих се, за доброто на сърцето си, че въобще не съм го чула.
Той удря с юмрук по него още минута, преди и децата, скупчени зад гърба му, да започнат да удрят заедно с него.
„Тук няма никого – помислих си. – Не са успели.“
Не можех да дишам. Нямаше къде да се иде – стените и от двете ми страни бяха толкова близо, а децата зад мен блокира изхода ми навън. Долових как Лиъм обгърна рамото ми с ръка, но тежестта от това накара гръдният ми кош да се почувства още по-стегнат. Краката ми се сплетоха, но точно в този момент се разнесе силно скърцане и пътят бе наводнен със светлина.
„Кейт?“
Прикрих очи, мъчейки се да разбера чия бе тази фигура, когато Коул извиси глас:
– Здравей, Доли!
– Боже мой! – В гласа ù смътно се долавяше някакъв акцент, може би от Ню Йорк? Ню Джърси. – Побързайте! Влизайте! О, боже! Бяхме си помислили... Притеснявахме се, че ще ни се наложи да излезем да ви търсим.
Лиъм ни поведе напред и нагоре по стълбите – към светлината. Не бях усетила колко ми е било студено, докато не бяхме обвити от нежна топла вълна. Прекрачих вътре и примижах срещу потока от флуоресцентна светлина над мен.
Доли сподави една тежка въздишка, докато вървеше по редицата ни, и мигна, щом достигна до мен и Лиъм. Тя премести поглед от него към Коул.
– О, боже! Още един от вас ли има? Как е успял светът да оцелее толкова дълго?
– Пълен късмет – отвърна Коул. – Всички тук ли са?
Доли видимо се поколеба.
– Ами... не съвсем.
– Кейт? – Думата излезе от Вида в беззащитен прилив на надежда.
– Конър е добре. Тя много се тревожеше за всички.
Ръката на Лиъм се стегна около мен, а когато погледна надолу – изражението му беше толкова искрено развълнувано, че аз се облегнах на него и леката ми усмивка се появи като рефлекс. Изненадах се обаче, че първото чувство, което нахлу в дупката, оставена в мен от страха, не беше въодушевление или облекчение. Тези усещания се появиха едва след внезапната и остра болка, която се излъчи от сърцевината ми. „Тя не знае.“ Кейт бе оживяла, бе успяла да се добере дотук напук на силно намалените ù шансове и бе чакала. Единствената новина, която Доли щеше да ù сподели, беше, че ние сме тук. Тя нямаше как да знае за Джуд. Щеше да ми се наложи да не я прегръщам, за да не се разплача за достатъчно дълго и да ù кажа. „Тя не знае нищо.“