А сега щеше да разбере.
– Какво искаш да кажеш с това „не съвсем“? – попита Коул, докато се оглеждаше. – Десет души от вас дойдоха да отворят това място, нали? А Конър доведе своята дузина...
Маратонките на Доли издадоха леко скърцане, когато тя се размърда неловко. Звукът от боси крака, които плющяха по плочките, я спаси от необходимостта да отговаря. Сърцето ми се качи в гърлото, когато изневиделица една бледоруса глава се появи в ъгъла на залата. Кейт!
Вида се метна към нея, разбутвайки децата, които стояха помежду им, като почти успя да събори и двете им на земята.
– Съжалявам. Толкова съжалявам – повтаряше Кейт. – Бяхме точно извън зоната на нападението и не можехме да се върнем заради барикадите, които те сложиха...
Кейт погледна зад рамото на Вида към мен и усмивка на успокоение заля лицето ù, когато нейните очи срещнаха моите. „О, боже! О, боже! Тя не знае.“ Не можех да изкарам думите от устата си. Не можех да помръдна. Под кожата ми течеше горещина, а потта извличаше от всяка моя пора вина, срам, гняв и мъка. След това тя вече не гледаше към нас, а към празното място от другата ми страна. Озърташе се из цялата зала, а очите ù прескачаха от един човек към друг, като през цялото това време притискаше Вида към себе си все по-здраво. Тя го търсеше.
В края на краищата не се наложи да изричам нищо. Тя сигурно бе проумяла още в първата секунда, в която бе видяла лицето ми.
Ръката на Лиъм откри моята и се сключи около пръстите ми, докато той ме издърпваше и ме привличаше по-близо до себе си. Притиснах лице към здравото му рамо, чувайки как сърцето му бие до ухото ми, и се опитах да си възстановя дишането и да спра напиращите сълзи.
– Какво ще кажете... – Доли сложи ръка на рамото на Томи. – Какво ще кажете да ви покажа къде са баните и къде може да спите? Всички стаи са отворени. Само си изберете някоя, която да ви харесва. Утре ще трябва да измислим нещо по въпроса с чаршафите и одеялата. Съжалявам.
– Какво е станало със завивките? – попита тихо Коул.
– Взеха ги – Доли повдигна рамо и премести погледа си от него към децата, а после обратно към него и най-накрая Коул престана да задава въпроси.
Тя ни поведе по друг снежнобял коридор. Светлините отгоре избелваха кожата на всички, правейки мръсотията и нечистотиите още по-забележими. Снимките, залепени с тиксо към стената, потрепваха, когато толкова много тела преминаваха край тях. Острата миризма на белина. Голяма стая – с размери на училищен физкултурен салон – широко отворена и осеяна със спални чували и дюшеци.
„Почивка – помислих си. – Най-после мога да спра.“
– Ей, съкровище! – извика ме Коул. – Можеш ли да дойдеш за минутка при нас? Искам да осведомя Кейт, така че тя да се запознае с пълната картинка.
Захватът на Лиъм върху мен се затегна и аз почти казах „не“. Не мислех, че мога да съм край Кейт, докато не се възстановях. Но той и аз бяхме замесени в това нещо заедно. А и ми се щеше да знам къде са останалите агенти.
– Ще дойда след секунда – обещах на Лиъм. – Избери ни хубава стая.
– Добре... – започна той несигурно, но последва другите надолу с един последен поглед през рамо.
Коул ми махна да отида при него в стаята, намираща се отляво на отвора към тунела, но аз останах намясто секунда повече, за да успея да огледам пространството по-добре. И се оказах... някак безразлична.
Щабът в Лос Анджелис имаше леко порутен вид, сякаш някой бе изкопал дълбока дупка, бе налял вътре малко бетон и бе вкарал различни плочки, бюра и маси, за да го украси. Светлините и тръбите се мяркаха открито над главите ни и никога не бяхме имали безпроблемно течаща топла вода. Ранчото пък изглеждаше така, сякаш е било забравено. Независимо от факта, че агентите вече бяха тук поне от седмица, подът беше покрит с облаци от сив прах и мръсотия. Дръжките на вратите бяха увиснали и счупени. Боята се лющеше от стените, а дървото по някои от вратите се цепеше. Крушките или не работеха, или липсваха напълно и оставяха произволни петна от тъмнина в коридора. Плочките по окачените тавани се се ронеха, цели парчета бяха паднали на земята и просто бяха изритани настрани. Все едно на никого не му дремеше. Докато поемах всичко това, през мен премина вълна на безпокойство. Така човек се отнасяше към място, в което нямаше намерение да се застоява. И просто притежаваше.