– ... е простотия! Това е такава скапана простотия! – гласът на Вида ме извика в стаята, в която другите вече бяха влезли. Пристъпих вътре и затворих напълно вратата зад себе си, почти сблъсквайки се със стена от шкафове за папки. Стаята бе достатъчно голяма колкото за единично бюро, три стола и няколко карти на Съединените щати, поставени в рамки.
„Това трябва да е бил офисът на Албан – помислих си, – докато той все още е бил тук.“ Наоколо не беше толкова претъпкано със случайни боклуци, колкото бе в кабинета му в Щаба, но някои от щрихите – особено свободно висящото от стената американско знаме – бяха типични за него.
– Веднага щом са излезли от Лос Анджелис, Сен се е свързала с Ранчото и им е казала, че се отправят към Канзас – ми обясни Коул, който се беше облегнал на предната част на бюрото заедно с Кейт. Тя държеше лицето си наведено, ръцете ù бяха скръстени пред гърдите ù, а мислите ù видимо бяха някъде другаде. С ръце на хълбоците Вида обикаляше в малкото пространство, в което човек всъщност можеше да се движи.
– И те всички са си тръгнали – довърших аз. По дяволите! Коул беше сигурен, че агентите, които бяха напуснали Щаба с Кейт, за да търсят транспорт за нас, бяха, ако не друго, поне достатъчно лоялни към нея, за да искат да останат и да ни помогнат.
– И са взели със себе си почти всичко, което не е било прикрепено, включително и повечето храна – информира ме Коул. Бях изненадана от това колко спокоен изглеждаше. – Кейт и Доли са щели да дойдат да ни търсят, очевидно си съумяла успешно да им внушиш, че ние сме се запътили към Канзас. Ще трябва да започнем да възстановяваме това място от нулата, но допускам, че е възможно.
Кейт изправи глава.
– Какво искаш да кажеш с това, че тя им е „внушила“?
– Ти си знаела? – попита Вида с язвителна острота в гласа си. – Ти ли си ги изпратила да си ходят?
Изпънах ръце, отказвайки да притисна гръб към вратата и да отида колкото може най-далеч от тези яростни погледи.
– Аз го сторих. Аз им оказах влияние, за да се отправят директно към Канзас, така че ние да можем да избягаме сами някъде извън щата. Само че трябваше да се погрижа те да не се свързват с агентите тук, преди ние да сме пристигнали.
– Какво, по дяволите? – кипеше Вида.
– Напълно подкрепям това – каза Кейт и хвърли студен поглед към Коул. – Обясни ни какво точно се надявахте да постигнете с това.
– А, добре. Какво ще кажеш за опит да спасим живота на всички тези деца – изстреля в отговор Коул. Той подпря ръце върху коленете си. – Искаш ли да знаеш какво планираше приятелчето ти Сен? Щяха да разделят децата между колите, да ги изведат достатъчно далеч от Лос Анджелис, колкото те да повярват, че са в безопасност, и после да ги предадат за парите от наградите.
Ако това въобще беше възможно, Кейт стана още по-бледа. Вида най-накрая престана да обикаля.
– Не би могъл да знаеш това... – започна Кейт.
– Аз го видях в ума ù – намесих се аз и оставих киселината, която усещах в стомаха си, да обвие думите ми. – Бе планирала всичко до минутата. Искаха пари, за да могат да купят оръжия и експлозиви на черния пазар. Искаха да ударят Вашингтон, окръг Колумбия... те нямат абсолютно никакъв интерес да ни помагат да освобождаваме лагерите.
– Планът ни сработи точно както го бяхме предвидили – отбеляза Коул. – В общи линии. Не се изнервяй безпричинно, Конър. Никой не е пострадал. Всичко стана чисто. Фактът, че и другите агенти са напуснали, само доказва, че нашият инстинкт по въпроса е бил правилен. Никой не иска да помогне на децата. По този начин поне си подсигурихме Ранчото и ги объркахме по отношение на плановете ни. Ако ги спрат или ги приберат някои от приятелите на президента Грей, те ще им дадат грешна информация за нас. Сега това е нашата база за операции, а не тяхната. Тук е тихо, имаме налично електричество и вода, а сега вече и достатъчно място за работа.
– Да! Да погледнем сега пък какво нямаме! – най-после избухна Кейт. Бледото ù лице беше почервеняло и тя едва успяваше да удържа треперещия си гняв. – Ти изгони тренирани професионалисти, онези, които можеха да изпълнят атаките над лагерите, които замисляш, онези, които можеха да защитят всички тези деца! Трябваше да оставим малко време, за да се опитаме да ги спечелим на наша страна, а не да ги манипулираме да си мислят, че имат идея да си тръгнат. И как смееш да взимаш подобно решение, без дори да се консултираш с мен? Аз не мога... – Тя поклати глава, а очите ù се впиха толкова яростно в моите, че ми се наложи да погледна настрани. – Руби, какво става?