– Успокой се, Конър! – каза Коул с остра нотка в гласа си. – Планът е да тренираме тези деца да се бият. Да им дадем сили.
– Да дадеш сили на себе си! – рязко го поправи Кейт и ако Вида не бе в стаята, нямам идея какво щеше да ù каже или направи Коул в отговор на това. Юмрукът му се сви край тялото му. – Разбирам те, Коул... Наистина. Но това не е бил правилният начин. Те взеха компютърните сървъри. Аз разполагам с един лаптоп... и то само защото си го занесох в стаята, за да свърша малко работа снощи, и го скрих, когато те започнаха да говорят за напускане. Те ще ни изключат от системата. Какво ще правим тогава? Ти изгори моста, като ни остави без вариант да се върнем обратно.
Лигата бе прекарала почти цяло десетилетие в изграждането на информационна мрежа за всичко: местонахождение на бивши политици, достъп до базата данни на преследвачите и Специален отряд „Пси“, строителни схеми, местонахождение на тайни проекти. Аз също разчитах на това да имам достъп до нея, за да продължим с ударите над лагерите. Ако не друго, поне щяха да са ни нужни малкото известни сателитни снимки, които някога са били правени на някои от лагерите.
– Зелените могат да проникнат в мрежата на Лигата и това дори не стои като въпрос – успокои я Коул. – Та те са тези, които я изградиха. И аз съм взел мерки, за да подсигуря и ние да можем да копираме изследването, свързано с лечението. Единственото ми питане е: къде е флашката с информацията, която откраднах от „Леда Корп“? С проучването относно причините за ОМИН?
Челюстта на Кейт се стегна и тя погледна настрани. Гърлото ù подскочи, когато преглътна. Тя направи значителна пауза, за да ме обземе студен, сковаващ страх.
– Тя е в боклука. Не бяхме достатъчно далеч от града, когато задействаха електромагнитния пулс. Той я прочисти напълно... Съжалявам. Иска ми се... – Тя поклати глава и се спря.
При тези вести се стоварих тежко върху един от столовете, чувствайки все повече как навлизам в дълъг тунел в противоположната на всички останали посока. Едва дочух саркастичното „О, прекрасно!“ на Коул. Въобще не забелязах, че Кейт се е изправила и вече минаваше покрай мен, за да стигне до вратата.
– Къде тръгна? – попита Коул. – Остави децата да поспят малко повече.
– Не отивам при децата – отвърна му студено тя. – Тръгвам след другите агенти, за да оправя тази каша, в която ни забърка. Да ги накарам да се върнат, за да можем заедно да работим върху това.
Студенината в тона ù проникна през мен и достигна до костите ми. Никога не я бях виждала такава или поне никога не бях долавяла пълната сила на гнева ù, насочена към мен. Но и аз бях ядосана – яростна. Тя ни бе оставила. Тя не беше там, когато аз имах нужда от нея. А бях направила най-доброто, на което бях способна, за да помогна на всички да оживеят.
– Искаш те да се върнат ли? – попитах аз. – Кой? Онези, които те напуснаха, без да се замислят, за да идат да си играят на терористи, или пък онези, които искаха да ни предадат на СОП?
Кейт дори не можеше да ме погледне.
– Сигурна съм, че има някакво недоразумение...
– Права си – отвърнах аз. – Погрешно схванах степента, до която отричаш истината за това кои са тези агенти...
– Руби! – озъби се Вида. – Затваряй си...
– Не знам колко пъти е нужно да ти го докажат, но тези агенти никога не са милели за Лигата, към която ти си се присъединила. Онази, която действително я е било грижа за децата, все още останали по лагерите и все още умиращи всеки ден от нещо, което е на една ръка разстояние от откриването на лечение за него. Нямаме нужда от тях! Няма нужда да опетняват това, което ще се опитаме да направим тук! Събуди се!
– Не съм заинтересована да изпращам деца да си играят на войници – отвърна Кейт.
– Преди май нямаше проблем с това – напомних ù горчиво.
– Вие бяхте наглеждани от тренирани агенти, които ръководеха тактически екипи...
– Вярно. Говориш за онези агенти, които после се обърнаха и започнаха да ни прочистват един по един ли? Какво ще кажеш за Роб, който се опита да убие мен и Вида при една „злополука“. Ти дори знаеш ли, че той ни последва? Та той ни търсеше. На мен ми сложи намордник!