Вида бе замръзнала намясто, а лицето ù бе пепеливо. Инстинктът да защитава Кейт от всякакви обиди очевидно беше във война с онази част от нея, която знаеше истината. Коул се протегна, за да сложи ръка на рамото ми, но аз отстъпих настрана, изчаквайки Кейт да ме погледне. Очаквайки отговор.
– Доли и аз ще тръгнем веднага сутринта – каза тихо тя. – Останалите агенти поеха едва преди няколко часа. Все още можем да ги догоним.
Почувствах се така, все едно ме бе зашлевила през лицето.
– Добре. Тогава тръгвайте.
– Успех! – добави Коул с едва долавяща се насмешка в гласа.
Бледите ù очи ме огледаха за последно, преди тя да излезе от стаята и да остави вратата да се затръшне зад нея. Вида бързо се изправи на пети. През прозорците, които обкръжаваха компютърната зала, ги проследих как си тръгват, докато накрая не изчезнаха. Не можех вече да издържам и се втурнах след тях.
Коул ме хвана за ръката и ме издърпа назад.
– Остави ги да се поуспокоят. Те просто са разстроени, но нещата трябваше да се развият по този начин.
– Така ли? – Въпросът избяга, преди да мога да го спра. През пукнатините в сърцето ми се процеждаше съмнение.
Чу се още един силен протестен стон от вратата на тунела – звукът ме изправи на крака и двамата се устремихме към коридора. Толкова бях сигурна, че ще зърна Кейт, която щурмува тъмнината, за да ни каже, че няма да тръгва, че гледката на мръсните и уморени лица на осемте деца, стоящи там, ме удари като кроше в гръдния кош.
Всяко от тях изглеждаше по-ужасено от предишното. Сенатор Круз пристигна най-отзад, отказвайки всички ръце, които се бяха протегнали към нея в опит да ù помогнат да изкачи последните няколко стълби. Тя се огледа наоколо, избягвайки преценяващия поглед на Доли, която се появи от лявата ми страна.
– Стигнахте за рекордно време! – уведоми ги Коул, потупвайки всеки от тях по гърба, в резултат на което получи малко усмивки и дори още повече прегръдки на облекчение. – Имахте ли някакви проблеми?
– Не, бяхме малко объркани от инструкциите, които ни даде за това как да слезем долу в базата от кръчмата, но след като видяхме мястото, се оправихме. – Зак, високият мургав водач на един от екипите на Сините в Лигата, изглеждаше непоклатим както винаги. Той прокара ръка през тъмната си коса и огледа мястото.
Ако в момента Зак имаше вид на спокоен и уверен, то Нико като че ли беше запратен в другата крайност на спектъра. Той изглеждаше малък и ужасен. Черната му коса стърчеше във всички посоки, все едно бе прекарал целия последен ден с пръсти, заровени в нея. Нико скръсти ръце пред гърдите си и прихвана лактите си. Дишаше дълбоко. Поне докато не съзря Кейт. Тя тръгна към него, пробивайки си път с рамо през другите агенти, но вместо да се хвърли към нея, както го бе направила Вида, той просто се пресегна нагоре, покри лицето си с ръце и започна да ридае.
Това бе единствената дума, която би могла да обясни звуците, излизащи от него. Те се надигнаха над развълнуваното бърборене, задушиха всеки въпрос, изтискаха смеха, докато не умря и не спадна до шепот. Коремът ми се преобърна няколко пъти, докато накрая не се наложи да погледна настрани и да оставя сивия статичен шум да изпълни ушите ми. Никое от другите деца не тръгна към него. Само сенатор Круз, която с изражението си след това ни даде ясно да разберем какво мислеше за нас. Ръцете ù се обвиха около него още преди тези на Кейт.
Обърнах се към Доли, за да я попитам къде се намираха душовете и спалните – благодарна за извинението да се махна от ужасния звук на Никовия плач, от разочарованието на Кейт, от нищо неподозиращото вълнение на другите за място, което бе така опоскано, че бе превърнато в почти необитаемо.
От онова, което можех да зърна, Ранчото бе разделено от два коридора, които вървяха успоредно един на друг и бяха свързани от двойни врати във всеки край. Долното ниво имаше същия план на етажа като горното: два тесни, подобни един на друг коридора с над дузина врати отстрани на всеки от тях. Един от коридорите, в които стълбището слизаше, представляваше поредица от стаи с легла на два етажа, в които да се спи, кухня и пералня. Някаква врата беше оставена отворена и аз погледнах вътре към четирите двуетажни легла.
Гласовете в следващата стая бяха заглушени, но разпознах „Какво?“-то на Дунди, когато то изригна от него. Прекосих последните няколко метра до вратата и хванах дръжката ù, чудейки се защо въобще я бяха затворили.
– ... тя не можеше просто да ни каже? – говореше гръмогласно Вида. – Направо не е за вярване! След като животът ни е бил в опасност, не е трябвало да играят игрички само с Коул. Ние трябваше да сме първите хора, на които тя да каже!