Наклоних се към вратата и притиснах чело към нея, докато слушах.
– От известно време тя и Коул се държат много приятелски един с друг – допълни Дунди. – Не съм изненадан, че са направили нещо подобно.
– В това няма никакъв смисъл... – Гласът на Лиъм стана толкова тих, че вече не можех да го чуя, но и без това вече се отдръпвах назад. Кръвта пулсираше в ушите ми вследствие на гнева, доловен в тона им.
Стигнах по коридора до килера, за който Доли ми бе споменала. Всички кърпи бяха взети, но беше останала една мека, огромна черна риза, която бе завряна в чанта с цивилни дрехи и която агентите вероятно бяха пропуснали, когато бяха разчиствали мястото. Взех я с мен, докато отивах към банята, благодарна, че нямаше да ми се наложи да се обличам наново с мръсните си дрехи.
Утрото придоби някакво нереално измерение в момента, в който пристъпих съблечена в една от душ кабините и влязох под струята още преди водата да успее да се затопли. Тя изригна от ръждясалия душ и цапардоса кожата ми със смразяващ шамар, охлаждайки ме моментално и успокоявайки настръхналия ми скалп. Бяха инсталирали помпи със сапун и шампоан във всяка кабина: големи контейнери с индустриални количества, които вече бяха наполовина празни. Раменете ми се бяха отпуснали, когато погледът ми се премести долу към водата, завихряща се надълбоко настрани от краката ми. Аз дишах. Петната мръсотия, които не се измиха от ребрата и краката ми, се оказаха синини. Аз дишах. Аз дишах.
Аз просто дишах.
Шеста глава
Не знам дали спах в действителност, или просто изпадах и излизах от безсъзнание. Бях по гръб, а ръцете ми бяха свити над стомаха ми. Слушах звуците на Ранчото, което се пробуждаше. Гласове крещяха нагоре-надолу по коридора, питайки за прането, което бяха оставили, оплаквайки се от липсата на топла вода в банята, смеейки се – затворих очи при звука на викащата ме Вида.
„Стани – наредих си аз. – Трябва да се справиш с това.“
Прехвърлих крака странично на леглото, разтрих лицето си и се опитах да загладя косата си обратно в конска опашка. Още преди да светна лампите и да отворя вратата, Вида вече беше в другия край на коридора, внезапно сменяйки посоката, когато излязох навън.
– Какво има? – попитах я аз.
– О? Най-после наваксахме със съня за красота ли? – нападна ме тя. – Те те чакаха. Чакаха те цял час, а ти не се появи! Какво? Прекалено си добра, за да им кажеш дори довиждане ли?
Нещо студено се сви в стомаха ми.
– Кейт и Доли вече тръгнаха ли?
След всичко, което се бе случило през изминалите няколко месеца, бях изненадана от това колко ме заболя. Не бе останала, за да си вземе довиждане. Не бе останала да ни чуе да ù обясним ситуацията. Кейт по-скоро беше готова да пробва да взриви всичко, което бяхме постигнали чрез принуждаването на агентите да напуснат, като ги помолеше да се върнат обратно. Бе готова да ни саботира.
– Почти три следобед е – каза Вида.
Погледнах я невярващо. Част от леда в изражението ù най-после се бе разтопил. Тя поклати глава, мърморейки нещо под носа си, което се направих, че не чувам.
– През цялото това време ли спа? Явно си била по-скапана, отколкото си мислех.
– Слушай – започнах аз. – Що се отнася до по-рано...
Тя вдигна ръка.
– Схващам. Имам само един въпрос – ти скри плана на Сен от мен, защото бе убедена, че ще я промуша в бъбрека ли?
– И така може да се каже – признах си аз.
– Тогава, значи, не ме познаваш толкова добре, колкото смяташ – каза тя. – Защото щях да я нацеля право в сърцето. Но... добре.
– Къде са всички? – попитах аз.
– Бабчето лежи някъде депресирано – отвърна Вида. – А скаутчето досажда на всички в кухнята.
– Какво? Защо? – При повдигането на рамене от нейна страна, добавих: – А Зу?
Изведнъж изражението ù отново се смрази. Когато проговори, гласът ù можеше да реже кожа от костите ми.
– Изглеждам ли така, сякаш въобще ми дреме къде е?
– Вида – казах аз. – Ама сериозно...
Каквото и да беше, тя не искаше да приказва за него. Ето защо вече се отдръпваше назад и се отправяше към стълбите.
– Трябва да си поговорим за това – казах аз, тръгвайки зад нея. Погледът, който ми отправи, ме спря намясто. Това бе изражението на човек, който искаше да бъде оставен на мира.
– Между другото, ако решиш, че въобще ти пука, докато Кейт вървеше надолу по тунела – вметна Вида, – тя ми предаде нещо: „Кажи на Руби, че който си играе с огъня, накрая се опарва“. Това говори ли ти нещо?