– Не – казах аз накрая. – Нямам никаква идея.
Вида отчасти бе права. Лиъм беше в кухнята – само че в действителност беше в килерчето за провизии, намиращо се след фурните и мивките в тъмния заден ъгъл. Той бе оставил вратата широко отворена, вероятно за да даде шанс на още малко светлина да проникне вътре като допълнение към фенерчето, което бе стиснал между зъби. Драскаше нещо върху малка тетрадка със спирала. Пресегнах се, за да запаля лампите, и тъкмо се готвех да му се подиграя, че не е видял ключа, когато... нищо. Опитах два пъти, за да съм сигурна.
Лиъм извади фенерчето от устата си и се усмихна. И просто ето така, изминалите няколко часа сякаш се разтопиха в мрачна локва, от която аз излязох непокътната.
– Знаеш ли, че това място се нуждае от трийсет и шест нови крушки? Защо, по дяволите, им е трябвало да прибират чак и крушките? – попита Лиъм.
– Трийсет и шест е доста точно – отвърнах с лек смях. – Това ли е най-доброто ти предположение?
Той изглеждаше объркан.
– Не. Преброих ги. Кайли и Зу ми помогнаха малко по-рано. Също така бихме могли да използваме пет нови ключалки за врати, няколко килограма прах за пране и около две дузини хавлии. А това... – Лиъм направи жест към оскъдните рафтове пред него. – Това е покъртително. Дори нямам идея как са успели да намерят толкова консерви с цвекло... но, милостиви боже, какво дори може да се стори с тях?
– Ами има пържено цвекло, супа от цвекло, кисело цвекло...
– Ъъ? – Той покри ушите си и наистина потрепери. – По-скоро бих пробвал белените домати.
– Наистина ли е толкова зле? – попитах аз, влизайки в килерчето при него. В действителност не се налагаше да питам – така беше. Всъщност даже беше още по-зле, защото, като изключим няколко хляба и нарязани салами в хладилника, разполагахме най-вече със зеленчуци в консерви и ужасна храна като солети и чипс.
Докато Лиъм продължаваше да търси паста, супа в консерва и овесена каша, аз се облегнах на него и затворих очи. Гърдите му стопляха гърба ми, харесваше ми как можех да усетя оживяването на всяка дума, която преминаваше през него. Той се пресегна и нежно разроши косата ми.
– Досаждам ли ти? А?
– Не, съжалявам. Слушам те – отвърнах аз. – Та говореше ми за Луси?
– Да. Тя бе едно от момичетата, което се грижеше за храната в Ийст Ривър. Мисля, че ще може да ни даде малко знания за това как да въртим запасите и какво би било хубаво да търсим.
Правилно. Щеше да се наложи да създадем някакъв екип, който да се грижи за набавяне на запаси, макар и вече да бяхме толкова малко, че не си представях как Коул ще се съгласи, освен ако ситуацията не станеше особено отчаяна. А и не си представях как щеше изобщо да го приеме, ако този, който излизаше, бе Лиъм.
– Уморена си – каза той, прокарвайки палец под окото ми. – Къде изчезна вчера? Останах да те дочакам, но припаднах още в момента, в който легнах.
– Взех си душ и бях прекалено уморена, за да ви търся в коя стая сте – отвърнах, защото... как можех да си призная, че аз съвсем тенденциозно бях избегнала стаята, която бяха избрали. Не исках да отговарям на въпроси, не и когато главата ми тежеше точно толкова, колкото и сърцето. След като се бях изправила срещу Кейт, в мен не бе останало никакво друго желание за противоборство. – Намерих първата отворена стая и се пробвах да заспя.
Той се протегна и издърпа от полицата една от онези малки консерви компот, стигащи за един човек, и отвори капака, преди да успея да откажа. Сетне продължи с внимателната си инвентаризация на стелажите, докато аз изсипвах консервата в устата си и поглъщах плодовете. Виждах как чертите му издаваха различните разговори, които водеше наум, всеки въпрос, който искаше да ми зададе, и долових тревожно настръхване, увеличаващо се с всяка безмълвна секунда, която изминаваше.
– Не искам да те питам, но... ти евентуално нали щеше да ни признаеш за това, което си направила с агентите? Нали нямаше да ни оставиш да се досещаме сами, когато тук пристигнеха само коли с деца?
– Трябваше да ви кажа още в момента, в който напуснахме града – признах аз. – Но то просто... ми се изплъзна от съзнанието заради всичко, което се случи.
– Можеше да ни кажеш още преди да бяхме тръгнали – нежно каза той.
– Трябваше да стане бързо – възпротивих се аз. – И ако някой дори само бе намекнал, че е наясно какво се случва, това можеше да разкрие всичко на агентите. Наложи се да ги объркаме.
– Ти и Коул.
– Той познава останалите агенти по-добре от всеки от нас. Необходимо беше да ме насочи как да направя така, че да усетят внушението като нещо истинско. – „И ако ви бях казала, щяхте да се опитате да ни накарате да напуснем.“