Понякога – всъщност през по-голямата част от времето – бе трудно да мисля за нас като за хора, които са имали различни животи, преди те да се влеят един в друг. Сега жизнените ни пътища бяха така скрепени, че изпитвах непреодолим импулс да му разкажа всичко, да чуя разсъжденията му по въпроса и да проверя дали съвпадаха с моите. И преди бях крила тайни от него – за това каква съм, какво бях сторила с родителите си, но... не че реално се чувствах по-зле, а по-скоро изпитвах някаква заядливост, непоколебимо усещане, че нещо вече не сработваше така, както се беше случвало преди. Сякаш бях съумяла да прекъсна някакъв естествен ход на съществуването ни. Прехапах устни, наблюдавайки как веждите му се сключват заедно по същия начин, по който го правеха тези на Коул, когато се концентрираше.
– Затова се бе паникьосала, нали? Тъкмо си била разбрала... – Лиъм разтри челото си с опаката част на ръката си. – По дяволите! Та какъв е планът сега?
– На вечеря ще се срещнем всички, за да обсъдим план за освобождаване на някои от лагерите.
– Може и да няма вечеря, ако това е всичко, с което разполагаме... – започна той. – Но ще измисля нещо. Всичко ще е наред.
Той обви ръка около раменете ми и ме притегли към себе си. Аз притиснах лице към рамото му и издишах, потрепвайки. Ръцете ми се обвиха около кръста му.
Това бе правилно. Усещах близостта си с него като нещо правилно. За пръв път умът ми не препускаше. Тук, в тъмното, пулсът ми биеше ускорено вследствие на близостта му. Всичко друго ми изглеждаше далечно. Той целуна косата ми, бузата ми и аз си помислих: „Не мога да изгубя това. Не мога да си позволя да загубя и това“. Не можех да му доверя всичко, не и ако исках той да има полза от онова, което се опитвахме да предприемем, нито пък, ако исках да го защитя. Но можехме да съхраним това, нали?
– Имаш ли ми доверие, че ще те запазя в безопасност? – попитах го аз. Знаех си, че вероятно му се е сторило, че извадих този въпрос от нищото, но изведнъж той ми се видя жизненоважен. Ясно можех да забележа, че ми се беше обидил заради това, че не му бях казала за агентите.
– Мила, ако трябва да избирам между теб и стотици от най-изявените екземпляри на Грей, всеки път ще избирам теб.
Изненадах го, като се повдигнах на пръсти и го целунах право в устата.
Пръстите ми все още държаха ризата му, когато се дръпнах назад. Гласът ми звучеше в ушите ми нисък и прегракнал. Наложи ми се да се боря за думите, а в момента бях толкова смутена, че въобще не бях сигурна дали щях да избера правилните.
– Искам да...
Обърканото му изражение бавно изчезна, докато ме наблюдаваше и чакаше.
„Искам да...“ Усетих как лицето ми се зачервява, но не можех да преценя дали това беше от срам, или поради образите, които преминаваха през ума ми. Никога не се бях чувствала толкова неудобно и така напрегната. Бях го целувала и преди – наистина го бях целувала, – но всеки предишен път бях подтиквана от стрес, неотложност или гняв и във всяка от тези ситуации бивахме прекъснати от изискванията на света около нас. Това тук действително беше първата ми възможност да помисля за него, единствено и само за него, при това, без да бързам. Да го изуча внимателно. Усещането от ръцете му. Прежулването на наболата му брада. Малките, задъхани звуци, които издаваше в задната част на гърлото си.
Намирахме се в килерче, а навън в кухнята работеха деца. Рационалната част от мен осъзнаваше границите на този момент, но ако следващия път се окажехме някъде другаде и отново се озовяхме в откраднат миг само за двама ни – тогава какво? Долових как през мен премина лек трепет, захранван от равни части паника и копнеж. Нямаше да знам какво да сторя. Как да не объркам всичко.
Ръцете на Лиъм покриха моите, когато той се облегна назад върху стелажите. Щом зърнах, че се усмихва, в мен се изля облекчение. Той разбираше. Естествено, че разбираше. От момента, в който се бяхме срещнали, той ме познаваше по-добре, отколкото аз сама себе си.
Когато заговори, гласът му беше сладък, но изражението му беше далеч от това. В очите му забелязвах дяволитост, гладен поглед. Усетих раздрусване ниско в стомаха си, когато установих, че то се дължеше на мен.
– И така, мила, току-що ми мина една бърза мисъл.
– Така ли? – промърморих аз, разсеяна от начина, по който той се пресегна нагоре и прокара палец над долната ми устна.
– Съвсем вярно. А именно, че ти си на седемнайсет, а аз на осемнайсет и имаме абсолютно всички права да се полюбуваме един на друг като нормални тийнейджъри. Като обикновени, щастливи, луди хлапета. – Той хвана с два пръста колана на дънките ми и ме привлече по-близо. Обичах гласа му, когато го понижаваше така. Акцентът му се усилваше, затоплен като летен въздух в минутите преди буря. Това бе атака с пълната мощ на известния Стюартов чар и аз бях напълно безпомощна срещу него. – Искаш ли да чуеш правилата?