Влязох във втората стая, като оставих Коул да затвори и заключи вратата зад мен.
Вътре имаше две килии, всяка от тях беше три метра широка и дълбока около метър. И двете бяха оборудвани с легло, пластмасова тоалетна и кофа вода за миене на лице и зъби. Ако килиите можеха да се сравняват, тези определено бяха подобрена версия в сравнение с влажните, плесенясали пространства, които бяха издълбани в блока за разпити в Щаба. Бяха и по-добре осветени, почти заслепяващи заради искрящите светлобели стени и откритите флуоресцентни крушки отгоре. Това бе далеч от обичайния стандарт на живот, към който Кланси Грей бе привикнал, но въпреки това той се бе разположил доста удобно на леглото, а ръката му бе просната над очите му. Явно, че преди да го вкара вътре, Коул го беше измил и преоблякъл в чист анцуг. Това бе повече, отколкото заслужаваше.
Докато приближавах към вратата, той не помръдна. В металния ù капак имаше нова ключалка. Предположих, че ключът ми ще проработи и в нея, и се оказах права. Вратата проскърца, докато се отваряше, но от затворникът ни все още нямаше отговор. Пуснах пакета с храна вътре, оставих чашата с вода на малкия перваз от другата страна и се погрижих внимателно отново да заключа. Кланси изчака, докато почти се бях обърнала да си ходя, за да проговори.
– Нанасянето лошо ли се развива? – Гласът му бе обезпокояващо любопитен, когато се извърна с лице към мен. – Мислите ти са толкова силни, че ги чувам и през стъклото.
Това бе лишено от разум, но за момент се притесних, че ми говори буквално. Все пак можех да го усетя, докато се мъчеше да ме заобиколи и да проникне в ума ми. Винаги имаше прилив на гъделичкане, който слизаше по задната част на главата и по врата ми.
Кланси издърпа с крак храната до леглото си, отвори сандвича си и направи физиономия.
– Защо така? Няма ли пържоли на запад от Тексас? Какво е това месо?
Врътнах очи, но изведнъж осъзнах, че той говори напълно сериозно.
– Това е мортадела.
Той го помириса, устната му се сви от отвращение, а после го покри с фолиото, в което бе обвит.
– Май ще предпочета да умра от глад.
– За мен ще е удоволствие.
– Във всеки случай – каза Кланси, без да обръща внимание на коментара ми, – дълбоко съм разочарован от липсата на самодоволство от твоя страна. Мислех си, че ще се явиш при първа възможност, злорадствайки как най-после си се събрала отново с малката си флашка. Какво те направи толкова кисела?
– Стоя пред източника на всичко това.
Той се изсмя леко.
– Явно съм надценил колко ще успееш да разбереш през тези първи няколко часа. Флашката въобще работи ли, или пък е била изтрита от електромагнитния пулс? Как се онези обгорели страници от изследването, които смогна да спасиш от огъня? Най-вероятно все още не си установила какво правят в Търмънд, нали?
Сякаш невидима ръка се обви около врата ми и ме накара да се наведа напред. „Търмънд?“ Какво толкова ставаше в Търмънд, че той изглеждаше така зарадван при вида на празния ми поглед?
„Не го казвай – заповядах си, докато се борех с паниката, която се издигаше на спирали вътре в мен само при споменаването на тази дума. – Не реагирай.“
Кланси откъсна парче от хляба на сандвича и го пъхна в устата си. След като не поисках отговор, ъгълчето на устните му се повдигна насмешливо.
– Ако пожелаеш да разбереш, ще се наложи да го потърсиш и разкриеш сама. – Той потупа слепоочието си, което беше предизвикателство или покана?! – Знам, че си ядосана – додаде той – за начина, по който протече всичко в Лос Анджелис...
„Търмънд – продължавах да мисля аз. Тази дума бе като инфекция, точно както и той се бе надявал да се случи, ако трябваше да се досещам. – Той е в плен при нас от седмици. Няма начин да има нова информация.“ Освен ако това въобще не беше нова информация, а просто карта, която бе държал, очаквайки точния момент, в който да я изиграе.
Отне ми няколко прекалено дълги секунди, за да му отговоря.
– Ядосана дори не може да покрие и началното ми състояние.
Той кимна.
– Въпреки това някой ден... Някой ден след месеци или дори години може би ще успееш да видиш, че унищожаването на това изследване всъщност е било безкористен акт, а не действие, продиктувано от егоизъм.
– Безкористен? – Завъртях се обратно към стъклената стена, прекъсвайки по този начин собственото си изтегляне към вратата. – Да отнемеш на децата шанса да оцелеят и никога повече да не им се налага да преживяват трансформацията? Да ги лишиш от единствената възможност да се съберат отново със семействата си и да се завърнат вкъщи? Това ли е безкористно?