– Ти това ли искаш? Аз си мислех, че освобождаването на Търмънд след време ще има предимство – допълни Кланси, изучавайки един грозд. – Това грозде био ли е?
Завъртях се на пети и прекосих разстоянието между килията му и вратата колкото можех по-бързо, без да тичам.
– Руби... чуй ме! Лечението е друг начин за контрол над нас, целящ да ни оставят без вариант да взимаме решения. Какво се случи, като донесе изследването тук? Позволиха ли ти въобще да го видиш? Знаеш ли къде е в момента?
Ръцете ми се свиха в юмруци покрай тялото ми.
– Това не е някаква магическа лепенка, която ще изцери всички рани. Тя няма да изтрие клеймото на онова, което представляваме ние в умовете им. Ако няма странични ефекти, те винаги ще чакат, ще наблюдават, ще се молят болестта да не рецидивира. Кажи ми – продължи той, вдигна краката си и ги кръстоса върху леглото. Наблюдавах тихо как пръстите му барабанят по коленете. – Това, че вече знаеш, че има лек, променя ли начина, по който агентите тук се отнасят с теб?
Тишината се простираше помежду ни. Той се усмихна.
– Това, което те се опитват да осъществят, въобще не ви засяга вас. Може и да са ви казали разни неща, за да ви принудят да дойдете, да им се доверите, но те няма да си удържат на обещанията. Дори и Стюарт.
– Единственият човек, за когото трябва да се притеснявам, че не бива да му имам доверие, си ти.
– Каквото и да се опитваш да постигнеш, идвайки тук – каза той съвсем тихо, – накарай колкото може повече от децата да застанат зад теб. Те са тези, които ще те последват и ще ти се доверят, а не някой от възрастните. Ще си късметлийка, ако големите някога погледнат на теб по друг начин, освен като на полезно оръжие.
– Защо смяташ, че ще е много лесно да попадна на криещи се из страната деца?
– Аз мога да ти помогна да намериш племената, които се скитат наоколо. Ще можеш да ги тренираш, да ги обучиш да се защитават сами. Наближаваме финала на играта и ако ти не ги откриеш, те ще се превърнат в невинни жертви в тази война. – Стиснах зъби, но той отново взе думата, преди да мога да изстрелям нещо дръзко в отговор. – Забрави за възрастните, Руби! Погрижи се да си около децата. Накарай ги да те обичат и ще разполагаш с лоялността им завинаги.
– Да ги накарам да ме обичат! – казах аз, а гневът ми се завръщаше като прииждаща вълна.
– Не всичко в Ийст Ривър бе фалшиво – рече той хладнокръвно.
Но всичко, което беше важно – всеки спомен, който пазех за мястото, – бе опетнен от пълзящото черно докосване на ума му. Просто мисълта за начина, по който ме беше изучавал през лагерния огън... начина, по който бе преодолявал всяка от умствените ми прегради... начина, по който онези деца го бяха гледали с пълно обожание. Потръпване преряза гръбначния ми стълб. Стаята бе станала прекалено малка и твърде студена, за да мога да остана и да слушам всяка нова глупост, която той реши, че иска да избълва.
Обърнах се назад към вратата, отключих я и изрично проверих дали съм изгасила светлините. И въпреки всичко гласът на Кланси долетя до мен през тъмнината. Замърси въздуха и прозвуча така, сякаш бе едновременно навсякъде.
– Когато си готова да поемеш водачеството и действително да направиш нещо, кажи ми! Аз ще бъда тук и ще чакам.
И ако се съдеше по видяното от последния поглед, който хвърлих към лицето му, това беше точното място, на което той искаше да бъде.
Седма глава
Коул не ми каза нито дума, докато не излязохме обратно в коридора и между нас и сина на президента не се издигнаха няколко стени. Дори тогава той изглеждаше разсеян – бледите му вежди бяха набръчкани, ръцете му бяха кръстосани пред гърдите му.
– Успя ли да чуеш какво ми каза той? – попитах аз.
Той кимна.
– През малката решетка под прозорчето за наблюдение.
– Преди нападението... срещал ли си информация от разузнаването за Търмънд? – поинтересувах се аз. – Из Щаба вървяха ли някакви слухове?
– Надявах се, че ти ще имаш някаква идея за какво точно говори той – призна Коул, докато вървяхме по коридора. – Ще проверя нещата.
Отправила се бях към голямата бивша зала за развлечения вляво от стълбите, за да вечерям, но той очевидно щеше да избяга в стария офис на Албан. Хванах китката му, докато преминаваше покрай мен.
– Кога ще изготвим план за лагерите?
– Не и тази вечер – информира ме той. – Все още чакаме още две коли, а и искам да се обадя на някои стари свръзки за доставка на продоволствия. Обзавеждането на това място трябва да ни е приоритет номер едно. Никой няма да ни повярва, че можем да свършим каквото и да е, ако не успеем да осигурим на тези деца чисти дрехи и няколко топли хранения. Помолих един-двама от Зелените да помислят върху това как те биха инсценирали нападение над лагер. Засега поеми въздух! Скоро отново ще се захванем за работа.