Отвърнах на помахването му, след което той премина през вратите, които свързваха коридорите, а аз последвах аромата на сос за спагети в стаята за развлечения. Някой бе подредил сгъваеми маси и столове в прави редици, бе донесъл малко радио и го беше подпрял на захабената маса за билярд, която агентите така милостиво ни бяха завещали. До него имаше две купи с прибори за хранене и печално малка купчина картонени чинии.
Отнело ми беше няколко часа, за да забележа, че Ранчото се превръщаше отново в нещо, което изглеждаше някак... чисто. Тихите коридори долу бяха белязани от хлопането на перални и сушилни, които сякаш работеха във всички часове на денонощието. Най-после ми направи впечатление, че плочките на пода са по-скоро бели, отколкото жълти. И когато отидох в банята, за да напръскам лицето си с малко вода, установих, че вече няма вадички от ръждива вода по кожата ми. Долових миризма на белина. Прах за пране. Усетих се почти като... у дома.
Минах покрай два листа хартия, закрепени на вратата, и спрях да ги разгледам. Веднага разпознах почерка на Лиъм, но ми трябваше известно време, за да разбера какви бяха тези таблици и защо на всеки списък бе закачен по един молив на връзка. Това бяха листове за записване, разделени по вида на работата: пране, чистене, организиране, подготовка на храната. Под всяко от тези заглавия имаше имена на деца. Всеки трябваше да помага, но можеше да си избере какво да прави. Такъв беше стилът на Лиъм.
Забелязах Лиъм, Дунди, Вида и Зу, които седяха на една маса с допрени една до друга глави. Вида първа ме зърна и незабавно млъкна, дръпна се назад и най-небрежно пак взе вилицата си. Аз си сипах паста в чинията и се насочих към тях.
– Какво ново? – попитах, настанявайки се на празното място, след което се обърнах към Лиъм, за да го смушкам. – Видях списъците със задълженията, трябваше да ми кажеш по-рано, за да мога и аз да се запиша за нещо.
Лиъм вдигна поглед от тетрадката си, а щом премести ръката си, съзрях поредица от числа – уравнения, които той се опитваше да реши.
– Няма проблем. И без това си заета с други неща.
Други неща, които, за съжаление, не включваха прекарването на време само с него в килера.
– Какво е това? – попитах и се наведох, за да мога да видя по-добре какво прави.
Той ми се усмихна безрадостно.
– Опитвам се да изчисля кога точно ще останем без храна. Разгледах близките градове и си мисля, че има няколко, в които може да идем за храна, като ще имаме минимален досег с местното население.
– Коул каза, че ще се погрижи за това – осведомих го аз.
Той изсумтя.
Нещо в това ме засегна.
– Прекалено опасно е да се напуска Ранчото в момента. Той ще се заеме с въпроса.
Зу се обърна, за да ме разгледа, а изражението ù бе притеснено. Посочих чинията ù с паста, но тя така и не я докосна.
– Ние бихме могли да излезем – продължаваше Лиъм. – Ти, аз, Ви. За бога, та аз съм сигурен, че и Кайли би дошла. Ще бъде като едно време.
Зу се пресегна през масата, улови го за ръката и я задържа. Тя продължаваше да клати глава, а очите ù бяха широко отворени. Не му бе разрешено да напуска. Тя нямаше да му позволи да тръгне. Тайничко и аз бях доволна, че тя му го показваше, защото бях на абсолютно същото мнение като нея. Исках го тук, където бе скрит от погледа на злото.
– Правил съм го стотици пъти – каза ù той нежно. – Защо се държиш така?
Тя пусна ръката му, свивайки се по начин, който не бе типичен за нея. Отворих уста, за да попитам какво не е наред, само за да бъда прекъсната от ядно изохкване.
– О, няма значение! Аз дори не съм гладен – избухна Дунди, бутайки чинията си настрани от себе си. По предната част на ризата му имаше повече сос, отколкото бе останал в чинията му. Излизаше, че е доста трудно да вдигаш до устата си вилица с хлъзгащи се макарони, когато в координацията между ръката и окото ти липсва второто.
След като Вида не се впусна в убийствен словесен завършек на случката, аз ù стрелнах кос поглед. Цялата стая вибрираше от весели разговори и смях, което правеше мълчанието на Вида още по-изнервящо.
– Не трябваше да хвърляш старите стъкла на очилата си. Не бяха толкова напукани.
– А какво трябваше да направя? – избухна Дунди. – Да си ги залепя за лицето ли? Или пък да вървя и да държа едното пред окото си като лупа?