– Това нямаше ли да е по-добре от постоянното цупене и блъскане във всякакви предмети? – попитах аз. Малко по-рано той бе отишъл до една кофа за боклук и ги бе захвърлил в знак на безнадеждно раздразнение. Аз ги бях извадила и ги бях занесла обратно в спалнята, за да са там в момента, в който се успокоеше и започнеше отново да мисли разумно. – Може да помолим Коул да добави и стъкла за очила към списъка с необходими доставки. – Додадох аз.
– Стъклата ми бяха предписани с преглед – остро отвърна Дунди. – Нямам точните данни за тях, дори и той да може да ги даде за направа. Очилата за четене не са достатъчно здрави, а и от тях имам главоболие, когато ги нося прекалено дълго...
Вида приплъзна нещо по масата, без нито веднъж да отмести погледа си от чинията си с паста. Дунди най-вероятно бе решил, че това е някакъв прибор за хранене, иначе нямам никаква идея защо просто не сграбчи веднага очилата си.
Рамките бяха почти същият размер и форма като тези на старите му очила. Стъклата леко стърчаха – не прилепваха перфектно, но ставаха. Отворих ги и ги сложих на лицето му, а Дунди буквално се дръпна назад от почуда, потупвайки ги все още невярващо.
– Чакай... какво... това... тези са...
– Не си губи нещата! – каза Вида, докато небрежно ровеше спагетите си с вилица. – Доли имаше втори чифт очила за четене и ми помогна да заменя стъклата им с твоите. Тези изглеждат точно толкова налудничаво, колкото и старите ти, но се надявам поне да можеш да виждаш. Нали?
И аз, и Дунди я зяпахме изумени.
– Ви... – започнах аз.
– Какво? – Тонът ù леко се извиси при изричането на тази дума, поради което тя достигна до нас като лай. По-скоро беше несигурна, отколкото ядосана. – Писна ми да съм кучето му водач. Започнах да се чувствам като идиот всеки път, когато се засмеех, след като той се спънеше или се удареше в нещо. А дори и аз не обичам да се чувствам като идиот през цялото време. Ясно ли е?
– Толкова е трудно да вървим срещу природата си... – започна Дунди.
– Той иска да каже „благодаря“ – прекъснах го аз. – Това бе много мило, Ви.
– Да, така е! – Боже, та тя беше притеснена. Поех една хапка, за да прикрия усмивката си. – Не съм спасила гладуващите деца в Африка или пък нещо подобно. Счупи ли и този чифт, той ще е свършен.
– Чакай! Какво? – Стреснатият глас на Лиъм нахлу безпроблемно в разговора ни. Той плъзна по-близо до себе си листа, на който Зу драскаше съобщения. – Ама ти сигурна ли си? Искам да кажа напълно ли? Защо не си ми казала досега?
Зу се пресегна през масата и взе листа от ръцете му. Той бе прекалено нетърпелив, за да я остави да довърши с писането на думите, и неловко се наведе през масата, докато очите му сканираха думите точно толкова бързо, колкото тя успяваше да ги изпише.
Мислех, че ще тръгнеш да ги търсиш. Съжалявам.
– О, господи! – каза той и постави ръка на главата ù. – Нямаше. И сега няма. Няма за какво да съжаляваш. Разбери го! Но сигурна ли си? Това ми се струва такова съвпадение... – Изведнъж той застина безмълвен, придобивайки разтревожено изражение, при вида на това, което тя написа после. – Това звучи точно като нея... Но как е могло да се случи? Ти какво търсеше в Аризона?
Дунди помаха с ръка пред лицето на приятеля си.
– Би ли споделил с нас?
– Зу... – Лиъм притисна юмрук към основата на врата си и го разтри за момент. – Изглежда, че напът към Калифорния Зу се е натъкнала на майка ми... От известно време се опитвам да разбера къде са отишли да се скрият.
Зу все още бе бледа и наблюдаваше Лиъм отблизо, като че ли не му вярваше особено. Аз седях назад, а искрата на притеснението се превръщаше в силен пламък. Преди време за нас винаги бе приоритет четиримата да сме здраво свързани в неразривно цяло. Много рядко се отделяхме един от друг, а дори и тогава никой не оставаше напълно сам. Можех да разбера прилива на чувство, който произлизаше от факта, че бяхме отново заедно и искахме да компенсираме загубеното време. Но това отчаяние, което разпознавах в нея, начинът, по който през цялото време сякаш ни следеше, гледайки винаги да сме около нея, накара сърцето ми да се почувства така, сякаш се късаше на парчета.
Какво се бе случило с нея? Обичайно Зу не се плашеше, нито пък бе особено тревожна по природа – поне не беше такава преди. Някой ù беше причинил това, оголил беше всеки неин нерв, оставил я бе беззащитна и кървяща.
– Защото са били подгонени от хрътките на Грей, след като си освободил тъпия си задник от лагера ли? – попита Вида с обичайната си деликатност.