– Защо Аризона? – намесих се аз. – Или пък предполагам, че всеки случаен избор е също толкова добър, колкото всеки друг.
Зу яростно пишеше нещо и вдигна очи само за да ни хвърли гневен поглед, когато всички се скупчихме над нея. Лиъм вдигна ръце.
– Когато сте готова, госпожо.
Щом тя свърши, не последва нищо, което очаквах. И съдейки по това как лицето на Лиъм загуби остатъка от цвета си, най-вероятно и той не допускаше нещо подобно.
Те крият деца в къщата си – закрилят ги. Тя използва името, което ти ми даде – Дела Гудкайнд, – но аз знаех, че това е тя, защото прилича на теб и говори като теб. Казах ù, че си в безопасност.
– О, боже! – възкликна Дунди, след като завъртях листа и към него. – Защо ли не съм изненадан? Цялото ти лудо семейство е като паднало от някое дърво и продължавате да целите всеки клон по пътя надолу.
Зу перна върха на носа му с края на молива си като израз на укор, преди да продължи да пише с големите си заврънкулки.
Видях я само за няколко минути, но тя се държа много добре.
Лиъм се държеше като изгладняло дете, попаднало на нечия кошница за пикник.
– Тя каза ли нещо друго? Хари с нея ли беше? Ти каза, че тя е помагала на деца. Тя попита ли те дали искаш да останеш? Или някое от другите момичета? Талон там ли остана?
– На кой от тези въпроси би искал да ти отговори първо? – намеси се Дунди. – Защото имам чувството, че току-що изреди десет в последните две секунди.
Зу се сви обратно в стола си. Моливът се търкулна от масата и падна в скута ù, докато очите ù се местеха към мястото, на което пръстите ù бяха заети да навиват подгъва на ризата ù.
– Кайли каза, че Талон не бил стигнал до Калифорния – припомних аз внимателно. – Някой нарани ли го? Той да не...?
– Това хлапе да не е хвърлило топа? – В гласа на Вида се долавяше стоманен оттенък. – О, съжалявам. И аз ли трябва да се държа като останалите и да те третирам като бебе? Да не искаш да ти завивам всичко в захарен памук? Или е възможно и ти да се държиш като голямо момиче?
Лиъм почервеня от гняв.
– Достатъчно...
– Ти въобще нямаш идея за какво говориш! – изръмжа Дунди.
– Това не е честно... – започнах аз.
Единствената, която не бе притеснена от това и не показваше признаци на каквито и да било емоции, беше Зу. Тя се вгледа за миг във Вида, посрещайки острия ù поглед със собствен такъв, след което се завърна към листа и започна отново да пише бързо. И Лиъм, и Дунди безмълвно гледаха гневно в посока към Вида.
Зу пак вдигна хартията, поставяйки я този път така, че дори Вида да може да прочете изписаните там думи.
Сблъскахме се с преследвачи и той умря при удара. След като се отделих от другите, един приятел ми помогна да стигна до Калифорния.
Изпуснах лека въздишка и затворих очи, докато отчаяно се мъчех да не си го представям. Боже... Талон. Никой не заслужаваше това.
– Приятел? – притискаше я Дунди. – Друго дете ли?
Тя поклати глава, но не уточни.
– Възрастен? Възрастен ли те откара? – Лиъм прокара двете си ръце през лицето си. – О, боже мой, само като си представя това, и умирам от страх. Не трябваше въобще да се разделяме. Въобще. Никога. Ох, божичко! Не се ли страхуваше, че той ще те предаде?
Зу бе толкова тиха, толкова бледа, че не бях сигурна, че диша. Тя погледна към тавана, примигвайки бързо, все едно се напрягаше да се пребори с напиращите сълзи.
– Тя е добър познавач на човешкия характер – отбелязах и я прегърнах през раменете. Беше си все така малка. Дребни кости като на птичка, изтънели още повече от глад и стрес.
– И точно как дойде до това заключение? – попита Дунди и бутна очилата си нагоре. – Основавайки се на факта, че тя те пусна във вана, вместо да те заключи навън ли?
– Именно – потвърди и Лиъм. – Аз като че ли си спомням за някого, който искаше да ни накара да гласуваме, за да я оставим.
– Да! – присъединих се и аз. – Много благодаря. Пробва се да ме захвърли на някакъв случаен път.
– Прости ми, че се помъчих да се погрижа за групата! – обиди се Дунди.
Зу започна да пише нещо, но Вида изтръгна хартията от ръцете ù, постави я пред лицето ù и я скъса през средата.
– Ако искаш да кажеш нещо, просто го изречи!
Столът ù изскърца, когато тя се избута назад от масата и вдигна чинията си от нея. Забелязах напрежението, което ù коставаше да се овладее, изписано в начина, по който сковано държеше врата си изопнат нагоре и раменете назад. В продължение на една странна секунда онова, за което можех да мисля, бяха само старите анимационни филмчета, които показваха през уикендите, в които някаква искра все се придвижваше нагоре по фитила на купчина динамит.