Трябваше да съм по-умна и да не хуквам след нея.
– Ви! – извиках и се наложи да потичам, за да я достигна. Тя крачеше нервно по коридора – цялата изтъкана от жилави мускули и яростна сила – надолу по стълбите към следващото ниво. Накъде ли бе тръгнала? – Вида!
Хванах ръката ù, но тя ме избута достатъчно силно, че да се ударя в близката стена. Взрив от болка се стрелна през рамото ми, ала не се спрях. Горната ù устна бе изкривена в озъбване, но в момента, в който осъзна какво бе сторила, грозотата се позагуби от изражението ù.
– Ще ти се иска да си беше тръгнала – каза ми тя и за първи път осъзнах, че самата тя вероятно също не знаеше накъде се бе запътила. Просто се опитваше да се махне от стаята. От нас.
– Не и по този начин – уверих я аз. – Какво става? Говори с мен!
Вида се обърна и продължи отново по коридора, след което пак се завъртя на пети. Сериозно бях подценила ситуацията.
– Боже господи, не можеш ли да оставиш нещо просто ей така, а? – заяде се тя. – Не можеш ли да оставиш хората сами да се справят с проблемите си. Забавно – при положение че сама не можеш да се оправиш със себе си.
– Ще се постарая да поработя над това да ми пука по-малко – отвърнах ù аз. Зак идваше към нас по коридора, а очите му шареха навсякъде освен към ъгъла, зад който се бяхме прикрили. Завъртях се с гръб към него в момента, в който и Вида го направи. Тя изчака стъпките му да заглъхнат, преди да си поеме рязко дъх.
– Знаеш ли, аз наистина си мислех, че ти и аз... – Гласът ù се задави. Когато се засмя, в тона ù се усещаше напрежение. – Няма значение. Та какво ли ти пука на теб?
– Току-що ми каза, че прекалено ми пука за другите, а сега пък твърдиш, че не ми пука. Та кое от двете е? – попитах я аз.
– И двете... Всъщност никое... Боже, има ли въобще значение? – тросна се тя, прокарвайки ръце през късата си коса. Краищата ù все още бяха обезцветени, а в кичурите ù се бяха позадържали едва доловими намеци за синьо. – Аз съм щастлива за теб... о-толкова-абсолютно-щастлива за теб и за това, че отново се събра с истинските си приятели. Сега можеш да си стоиш с тях и да си губиш времето, обсъждайки колко хубаво е било, когато сте били само четиримата. Може да си споделяте само вашите си смешки. Но това, което не мога да търпя... това, което ме побърква... е как ти...
– Е как аз какво? – За мен бе въпрос на борба да не повиша тон. – Какво друго? Излей си душата. Давай! Очевидно нещо друго те дразни, след като влизаш в схватки с хлапе, което е било запратено до ада и се е върнало оттам. А аз не мога да оправя нищо, ако не ми кажеш какъв е проблемът!
Искрата най-после стигна до динамита, но експлозията не беше такава, каквато очаквах. Изражението на Вида се пречупи и тя започна да поема с дробовете си кратки и накъсани вдишвания.
– Ти просто го замени в главата си. На мястото на Джуд постави това малко момиче, все едно той беше нищо. Все едно ние сме нищо за теб! Схващам го! Ясно ли е? Но поне недей... Не се преструвай и не се дръж така, сякаш ти пука, когато в действителност въобще не е така!
Тя плачеше. Наистина плачеше. И аз бях толкова смаяна от това, че просто си стоях. Вида се обърна с гръб към мен, а от тялото ù на вълни се излъчваха гняв и унижение, които я притискаха все по-навътре в ъгъла.
Ти просто го замени.
Все едно сме нищо за теб.
Така ли си мислеше наистина тя? Дълбока, отекваща болка ме разкъса отвътре... че аз никога... че никога не ме е било грижа за тях? Че не им бях отдадена? Знам, че в началото се държах студено към тях, но това беше единствено с цел да защитя себе си. Допускането на хора наблизо, свалянето на стените около сърцето ми – не можех да си позволя риска отново да стана уязвима по този начин и в Лигата. Не и когато се налагаше да оцелявам.
В Търмънд ми се беше сторило решаващо да се науча да погребвам всяко чувство – добро или лошо, – да сгъна всяко диво чувство и да го запратя обратно назад, преди да ме бе издало и някой в черно да бе забелязал това. Там, ако човек беше тих, ставаше почти невидим. Ако не можеше да бъдеш провокиран и наказан, те оставяха на мира. Завърнала се бях към тази стратегия и в Лигата, живеейки ден за ден, от Операция на Операция, от урок на урок, сковавайки всяко случайно появило се чувство, за да избегна експлозията в резултат на осъзнаването колко нечестно, ужасяващо и смазващо беше всичко това. Така че никой, дори и за секунда не можеше да постави под въпрос лоялността ми към каузата им. Дълго време това беше единственият начин, по който можех да се защитя от света и от всички в него.