Но Джуд... Джуд бе съумял да се сгуши в мен, защото или не осъзнаваше какво правя, или се опитваше независимо от това.
Мен ли обвиняваше тя за всичко това? Ако тя беше Водач, дали нещо от това щеше да се случи? Дали нямаше всички... Затворих очи, мъчейки се да изтрия образите, които превзеха ума ми като буря. Джуд на земята. Джуд, задушаващ се в собствената си кръв. Счупеният гръбнак на Джуд, усуканите му крака. Погледът му – все едно ме молеше да му помогна, да го убия, така че страданията му да свършат.
Този скапан кошмар. Дунди ми повтаряше отново и отново, че то е било внезапно... че неговата... Защо ми бе толкова трудно да произнеса думата „смърт“? Той бе умрял. Не бе починал. Джуд не си почиваше никъде. Той не се бе изнизал. Той бе умрял. Животът му бе свършил. Вече нямаше да се чуе друга дума от него. Той бе стигнал до края си – така както ставаше с всички истории. Той не бе на някое по-добро място. Той не бе и с мен. Джуд бе погребан заедно с всичките си надежди под цимент, мръсотия и пепел.
– Боже! – гневеше се Вида, а гласът ù бе груб. – Дори и сега... даже и сега не можеш да го отречеш, нали? Просто ме остави на мира, тръгвай си, преди аз...
– Да не мислиш, че не знам, че аз нося вината? Че ако го бях държала близо до себе си... Ако въобще не го бях накарала да дойде... – промълвих тихо аз. – Представям си какво му е било. Как накрая най-вероятно се е задушил под цялата тази тежест. Чудя си колко ли го е боляло и дали Дунди ме лъже в очите всеки път, в който се закълне, че е било толкова бързо, че той не е усетил нищо. Умът ми продължава да се връща към това... отново и отново. Той вероятно е бил така уплашен. Там, долу, беше толкова тъмно, нали? А той е изостанал. Мислиш ли, че го е осъзнал? Че ни е чакал да се върнем и... – Знаех, че бръщолевя, но не можех да се спра. – ... той въобще не трябваше да е навън... Та той бе на петнайсет. Той бе само на петнайсет...
Вида се облегна на стената и се плъзна надолу по нея, плачейки с ръце, притиснати към лицето си.
– Защо не разбираш, че грешката беше моя? Аз бях отзад! Ти дори не беше близо до него. Трябваше да го чуя. Трябваше да го накарам да ходи пред мен, но бях толкова уплашена, че въобще не мислех!
– Не... Ви, не – свих се на пода пред нея. – Там, долу, бе толкова шумно...
Това въобще не бе нейна грешка. Усетих как през мен препусна яростен покровителствен изблик при мисълта, че някой друг може да мине покрай нас и да я види толкова уязвима. По-късно, когато тя се посъвземеше, това щеше да направи унижението ù от тази случка още по-лошо. Понаместих се и седнах пред нея така, че да парирам възможността някой, прекосяващ коридора, да я зърне. Щом се пресегнах към нея, тя не ме спря.
– Ти и Кейт, та вие дори не изричате името му – допълни тя. – Аз искам да говоря за него, но вие се опитвате да го затворите в кутия и да я приберете на рафта.
– Знам, че смяташ, че не ми пука. – Долавях гръдния си кош изключително свит. – Просто... ако не държа тези неща затворени, имам чувството, че аз ще се разпадна. Но вие, всички вие – ... Единственото нещо, което някога съм искала, е било да успея да задържа всички ни заедно и в безопасност. А това се оказва непосилна задача.
– Искаш да кажеш тях – Вида прегърна коленете си и ги долепи до гърдите си. – Разбирам. Те са твоите хора.
– А ти не си ли? – попитах аз. – Няма ранглиста за това кого обичам най-много. Дори и да се опитам да я направя, няма да съумея.
– Добре, ако сградата се запали, кого ще спасиш първо?
– Вида!
Тя завъртя очи и избърса лицето си.
– О, успокой се! Просто се шегувах. Очевидно е, че няма да съм аз. Мога и сама да се грижа за нещата си.
– Наясно съм – отвърнах. – Не знам кого ще се опитам да спася първи, но ако трябва да избера подкрепа за тази спасителна мисия, нямаше въобще да се колебая по въпроса.
Тя повдигна рамене и след малко каза тихо:
– Мисълта да се завърна в тази стая ме кара да... Знам, че ще прозвучи, все едно съм се напушила, но продължавам да влизам в разни стаи и да го търся, сякаш той ще е там. И когато се усетя, ефектът е, като че ли някой ми е ударил кроше в гърлото.
– Аз правя същото – успокоих я. – Очаквам го да се появи зад всеки ъгъл.
– Попаднала съм на някакво тъпо, отвратително място – призна си тя. – Завиждам на онова малко момиченце, на теб и на тях. Защото сега имате възможността да сте всички заедно, а за нас това вече никога няма да е възможно. Та ти дори не можеш да погледнеш Нико! За бога, Руби, какво ще е нужно, за да престанеш да го наказваш? Кога ще започнеш да чуваш извиненията му?