– Когато ще имам сили да им повярвам.
Тя ме погледна остро.
– Джуд бе единственият му приятел. Нищо, което ти можеш да му сториш, не е по-лошо от това, което той сам си причинява. Кейт няма да успее да го върне при нас след това. Сега е по-зле, отколкото първия път, когато го докараха при нас в Щаба, след като го бяха измъкнали от онази изследователска програма, в която му бяха причинили какви ли не гадни експерименти.
Поех си дълбоко въздух.
– Извини ме, че те оставих сама да разкажеш на Кейт...
– Не – отвърна тя и вдигна пръст. – Съжалявай за това, че беше прекалено уплашена, за да поговориш с нея за нещата. Не разбирам. Не мога да схвана защо всеки, за когото ми пука, е на парчета и никой от вас не желае дори да се опита да помогне на другия, защото боли прекалено много, когато застанеш лице в лице с него. Джуд никога нямаше да позволи това да се случи. Нямаше! Той бе най-добрият измежду нас.
Наистина беше невероятно как Джуд бе успял да ни охарактеризира всички. Той бе навлязъл толкова дълбоко в това кои сме ние и какво искаме. На света имаше хора, чиято задача, изглежда, беше да служат като точки за свръзка. Те ни отваряха един към друг, както и към нас самите. Какво ми бе казал той? Че не искал да знае само лицата на хората, но и техните сенки?
– Така е. – Никога нямаше да има никой друг като него. Усещах загубата му, а остатъкът от света така и нямаше да разбере за нея. Мисли като тези лежаха подобно на камъни върху гърдите ми.
– Не съм добра по прегръдките – предупреди ме Вида. – Но ако искаш отново да си поговорим така... Тук съм. Става ли?
– Става. – И не знам защо точно този момент така ме разчувства, особено като се имаше предвид, че и всички онези преди него бяха не по-малко наситени с емоции. Облегнах рамо и глава на стената. Може би защото осъзнах колко много той щеше да се гордее с нас за това, че бяхме стигнали толкова далеч и си бяхме казали толкова много.
– Моля те, поговори с Нико – помоли ме Вида. – Не ме карай да пълзя в краката ти. Не се дръж с него, все едно дори не е човек.
– Имам чувството, че го мразя – прошепнах.
– Направил е грешка. Както всички нас.
Облегнах се назад на ръцете си, а пръстите ми се впиха в студените плочки.
– Тормозили ли са я нещо? – Вида изведнъж зададе този въпрос, изпречвайки пред мен ръка, за да ме спре. И макар че не прошепна въпроса, самият факт, че не питаше директно пред Зу, сочеше към някаква новооткрита чувствителност. – Ще ми разкажеш ли, или?
Или пък не.
– Не – отвърнах тихо, докато наблюдавах как Лиъм се настанява до нея и прокарва ръка през косата ù. – Тя не иска да говори за това и ние не я насилваме. Такова е решението ù.
Вида кимна, осмисляйки чутото.
– Значи е видяла истински гадости. Наистина ужасяващи гадости.
– Стига си я притискала по въпроса. Става ли? Всички други избори са ù били отнети. Нека поне да има шанса да избере какво иска да казва и кога да го казва.
Обърнах се при звука на леките стъпки, които приближаваха към нас. Зу спря намясто, с ръце, навряни в джобовете, докато Вида не ù махна да дойде към нас. Тя изчака Зу да я погледне, преди да каже:
– Извини ме, Зи. Не трябваше да се заяждам с теб. Наред ли сме?
Част от напрежението върху лицето на момичето избледня, тя подаде ръката си напред за ръкостискане, но вместо това Вида ù предложи докосване с юмруци.
– Добре – казах аз, принуждавайки схванатото си тяло да се изправи от пода. – Да се връщаме ли обратно? Момчетата най-вероятно се чудят къде сме.
– Нека се чудят – отговори Вида. – Имаме да наваксваме.
Осма глава
Коридорът беше окъпан от познат нюанс на червеното – такъв, който огряваше по доста обезпокоителен начин. Ставаше все по-ярък и започваше да пулсира, докато правех поредна стъпка напред, взирайки се в редиците рамкирани снимки, които бяха поставени на всяка от двете иначе празни стени около мен. Тук имаше лица, които разпознавах и помнех – онзи млад агент, който бе убит по време на бягство от ареста след неуспешния край на една Операция. Жената, която беше прибрана точно когато отивала на среща със свръзка – вкарана в тъмен ван и сякаш изчезнала от лицето на земята.
Прокарвах ръка под снимките, броейки ги по две, а после и по три. Мъртви. Тук Лигата отбелязваше животите, които бе принесла в жертва, и си спомняше за телата, които така и нямаше да имат гроб. Толкова много – толкова много мъже и жени, които бяха починали, преди аз въобще да се присъединя. Почти осем години, изпълнени със смърт.