Пръстите ми се спряха под лишеното от усмивка лице на Блейк Джонсън. Той изглеждаше... малък. Може и това да се дължеше на факта, че бе заобиколен от по-възрастни лица, или защото снимката беше направена в момента, в който е бил доведен от Лигата. Вероятно това беше причината. Той изглеждаше толкова по-възмъжал, когато бе отишъл на онази Операция, по време на която го бяха убили. Нали? Защо имаше такава разлика между лицето на четиринайсетгодишен и шестнайсетгодишен?
Нещо топло и мокро се блъсна в пръстите на краката ми. Тънка линия черна течност, приличаща на мастило, се събираше там и проникваше в кожата ми. Опетнявайки я. Малкото поточе бе резултат от четири различни криволичещи струи, които се приплъзваха по плочките на коридора. Ръката ми се удари в следващата снимка, докато се подпирах. Усетих остра, заслепяваща болка в дланта си, която най-накрая ме принуди да погледна нагоре. Последната дузина снимки бяха напукани, а рамките им бяха забити заедно с нещо, което приличаше на извити парчета метал и стъкло.
Червената светлина гореше по-ярко, после избледняваше и пак се усилваше. Отново и отново. Вдигнах ръка, за да предпазя очите си, но това бе обикновен знак ИЗХОД. При следващия напор на светлина видях, че черното мастило си има извор – нарастващ басейн. Тогава и разбрах, че въобще не беше черно мастило.
Тялото беше с лице към пода. И ръцете, и краката бяха свити под някакъв странен ъгъл. Това бе... Това беше момче с тънки крайници. Големи ръце, големи крака, все едно все още не бе успял да ги догони в растежа си. „Кучешки лапички“, така ги бе нарекла веднъж Кейт. Светлината над него избледня, докато аз се втурвах напред, а после стана по-ярка и беше достатъчна, за да различа, че това беше Джуд.
Кръвта беше навсякъде – докосваше лицето му, ръцете му, счупения му гръбнак. Аз крещях и виках... и пак крещях, тъй като очите му бяха отворени, а устата му беше обърната към басейнчето, но пък устните му се движеха. Той се разтресе. Тялото му правеше тези последни неволни потрепвания...
Две ръце ме хванаха за горната част на моите и ме издърпаха от този коридор в друг. „Не... О, боже!“ Той се нуждаеше от помощ. Аз трябваше да му помогна...
Умът ми се събуди толкова бързо, че реших, че ще повърна. Завъртях се. Краката ми изчезнаха под мен, но някой ме задържа. Докато ме разтръскваха, за да се върна обратно в реалността, зъбите ми затракаха.
– Спокойно!... Спокойно! – Южняшки акцент. Лиъм? Не. Коул. Фокусирах притесненото му лице. Светлините над нас бяха чисто, нетрепкащо бяло, а от малките прозорци във всеки край на коридора проникваше още светлина. Концентрирах се над стъклото зад главата му, през което се виждаше разнообразие от тежести, бягащи пътеки и постелки. Фитнес. Лицето на Коул бе плувнало в пот, кожата му бе зачервена. Очевидно идваше от фитнеса. Но аз не бях дошла дотук. Не го бях търсила. Не бях напускала...
Той ме издърпа в залата за тренировки. Климатикът работеше на пълни обороти и незабавно охлади потта по гърба ми и мишниците ми. Коул ме свали да седна на една от пейките и изчезна за секунда, завръщайки се с малка кърпа и картонена чаша вода.
Не бях осъзнала, че треперя до момента, в който се помъчих да отпия. Той взе лявата ми ръка и притисна кърпата към дланта ми. Погледнах надолу и се изненадах да зърна ивици прясна кръв, които се стичаха по китката ми, към свивката на лакътя ми. Тя бе изцапала дънките и ризата ми.
Скочих... или поне се опитах да го сторя. Умът ми се забоде върху образа на Джуд и начина, по който червената светлина беше превърнала кръвта му в черна. Но това беше... Това не беше неговата кръв, нали? Това не беше Щабът. Не бяхме в Лос Анджелис.
Ние бяхме оставили Джуд в Лос Анджелис.
– Знаеш ли къде си? – попита Коул и се сви долу пред мен. Изчака да му кимна, преди да продължи: – Съжалявам, че те събудих така рязко. Знам, че не бива да се прави, но те видях как минаваш, а и ти започна нещо да крещиш. Не бях наясно, че си толкова гласовита, хлапе.
Едва го чувах.
– Аз да не би... да ходех насън?
– Така изглежда – отвърна той мило. – На какво си си срязала ръката?
Повдигнах рамене, а гърлото ме болеше.
– Колко е часът?
– Някъде около пет сутринта е. – Линиите около устата на Коул бяха по-отчетливо забележими. Сега, когато зачервяването напускаше лицето му, сенките се завръщаха отново – под очите му, под високите му скули, наболата брада, която растеше по челюстта му. – Стигнали са ти близо пет часа сън?
– Май са повече от твоите – отбелязах аз.
– Е, добре. Реших да се пробвам да избягам от кошмарите си, вместо да се метна в тях с главата напред. – Екранчето на бягащата пътека, която бе ползвал, все още присветваше. Бе оставена на пауза. – Имам прекалено много адреналин. Прекалено много мисли се гонят из ума ми. Енергия за изразходване.