Най-после се завърнах напълно в настоящето, когато ушите ми доловиха мекия глас на новинаря, идващ от закрепения за стената телевизор. Миризмата на стаята проникна в носа ми: пластмаса, пот и метал – и най-сетне изтика навън мириса на кръв.
Коул се взря в мен изпитателно, изучавайки ме за момент с поглед, който разкриваше, че виждаше в мен нещо, което аз самата май не знаех, че е там. За разлика от Кейт, Лиъм, Дунди или Джуд, той просто остави това, което се беше случило, да изчезне зад гърба ни. Не ме натискаше да разбере как се чувствах или какво бях видяла. И аз исках точно същото. Да го избутам назад и да го зарежа там.
Той издърпа кърпата от дланта ми и провери раната.
– Изглежда повърхностна – обяви, докато се изправяше на крака. – Вече е започнала да заздравява. Най-вероятно обаче известно време доста ще те щипе. – Когато свърши с мен, повдигна ризата си, за да изчисти потта от лицето си, разкривайки ми проблясък загоряла кожа, за какъвто не бях молила.
Погледнах настрани.
– Всяка сутрин ли си тук?
– Да, през целите два дни, откакто сме дошли – каза той развеселен. – Опитвам се да вляза отново във форма. Мина доста време, откакто съм тренирал за последно. Също така помага и за преодоляването... – Той направи неясен жест с ръка. – Да изпуснеш парата.
– Липсва ми – чух се да казвам. – Усещането за сила. Имам чувството, че ние знаем къде отиваме. Аз и ти. Но не мога да се отърся от идеята, че просто се въртя и въртя, и въртя... и чакам да се озова там. И, по дяволите, изследването върху причинителя на ОМИН... просто не мога да преодолея тази огромна загуба. След всичко случило се дори не можем да имаме достъп до това. Преди успявах да се справям с нещата. Не мога...
– Да. И какво можеш да направиш по въпроса? – Коул обви гърдите си с ръце. – Разбираш проблема, но как ще го разрешиш? Престани да мислиш за флашката, за причината. Не хаби енергията си за скръб или самосъжаление. Ако този път е затворен за нас, ще се фокусираме върху узнаването на лечението. Та... отново: кажи ми какво ще сториш по въпроса?
– Ще тренирам – отвърнах аз. – Трябва да тренираме и останалите деца. Ще им се наложи да могат да се бият.
– Няма да тренираш никого, докато сама не влезеш във форма.
– Това предложение ли беше?
Бавна усмивка разцъфтя на лицето му.
– Защо? Смяташ ли, че твоето чудовище може да не изостава от моето?
Лично аз допусках, че моето може да тича в кръг около неговото. И да го завърже на възел.
– Няма просто решение, ако разсъждаваш върху това – каза Коул и наклони глава към бягащата пътека. – Гледам да стана силен и бърз, така че, ако не мога да се боря с чудовищата си, поне да ги надбягам в главата си за кратко. Кога за последно си тренирала сериозно?
– Преди... – Боже, кога бе последният път? Седмица, преди да тръгна да търся Лиъм? Тренировките в Щаба първоначално бяха брутални, самото определение на трудна битка – такава, която се водеше с отпуснати, слаби крайници. Имах мазоли по краката си и дланите си, а безкрайната поредица от натъртвания ме караше да изглеждам така, сякаш бях преживяла жестока катастрофа. Болката бе пламтяла, бе ме дърпала и извивала, като че ли променяше тялото ми по собствените си стандарти.
Повечето от децата бяха в програмата достатъчно дълго, че да смажат добре телата си за Операции, като едновременно с това овладяваха и пси способностите си. Това означаваше вдигане на тежести и кардио упражнения през ден, успоредно със самоотбрана, кикбокс и тренировка с оръжия в добавка за по-голямо разнообразие. Когато полагаш толкова усилия, ти се фокусираш върху всяко движение, което тялото ти прави, опитвайки се да тренира всеки един мускул да е остър като нож. И за известно време забравяш за всякакви мисли.
Имаше един период, когато всичко това бе работило в моя полза, бях силна психически и физически и повече от уверена, че ще издържа всяка Операция. И някак, по време на търсенето на Лиъм, бях съумяла да загубя тази част от себе си. Допуснала бях съмнението и несигурността обратно в себе си. Загубила бях контрол над себе си.
– Искам да ме притискаш повече, отколкото го правеха инструкторите – информирах го аз. – Не мога да продължа да се разпадам и да очаквам всеки около мен да събира наново счупените парчета. Искам аз да се грижа за всички.
Коул вдигна ръце.
– Схващам.
– Нищо не схващаш – казах и мигом намразих отчаянието в гласа си. – Всеки път, когато завия покрай някой ъгъл, сякаш отново се намирам в онзи тунел със срутващите се стени и се чувствам...