– Не! – изправи се Коул. – Няма просто да си седим, да се държим за ръце и да ползваме методите на Кейт Конър за справяне със ситуациите – терапия чрез изкуство и рисуване с пръсти. – Той прекоси стаята с две дълги крачки и се наведе над някакъв син пластмасов кош, за да извади чифт стари ръкавици за спаринг. Сетне ги хвърли към мен.
Коул скръсти ръце, но не отпусна тялото си ни най-малко. Аз ги нахлузих на ръцете си без колебание или притеснение и бях възнаградена с одобрително кимване, което ми подейства нажежаващо. Ако аз бях готова, и той беше готов.
Той извади чифт ръкавици и за себе си. В далечния край на залата имаше няколко черни постелки, прекосих разстоянието и отидох до тях. Пластмаса, пот, гума – това бе позната миризма. Поех дълбок дъх и заех позиция, оставяйки тежестта ми да хлътне в малкото еластичност, която постелките осигуряваха.
– Само за да знаеш – започна Коул, докато се обръщаше към мен и удряше ръкавиците си една в друга, – да станеш силен, означава да поемаш удари. Много удари. Ако се държиш така, все едно ти идва прекалено много, или пък не можеш да си вдигнеш задника от земята, тогава всичко свършва.
– Добре – съгласих се аз. – Но само ако ти не се отдръпнеш, решавайки, че не мога да поема повече.
Той изсумтя.
– И, съкровище? Едно последно нещо. Не казваш на никого какво правим. Нито на Конър, нито на Вида, нито на Лий... на никого от тях.
Та на кого въобще му пукаше дали тренирахме заедно?
– Да видим като начало дали въобще можеш да ме удариш. – Присмях му се, но очите му бяха сериозни, затъмнени от нещо, което не разбирах. – Да не би да се притесняваш?
– Да кажем просто, че се съмнявам, че биха одобрили подобен метод на справяне – каза той, пристъпвайки назад с единия си крак и вдигайки ръце пред лицето си, за да го опази. Гласът му беше толкова тих, че почти не го чувах. – Те не горят, нали? Не и като нас.
Юмрукът му излетя напред и ме докосна странично по слепоочието. Залитнах назад, но останах на крака. Гняв – към себе си за това, че не внимавах, и към прилива на болка, преминал през мен. Устните му се разкривиха в усмивка, когато насочих ръката си към него. Той спря, коригира движението ми и ме принуди да го повторя отново и отново, докато не направих удара по точния начин, по който той искаше. Коул ме шляпна игриво по рамото и все още се усмихваше, когато замахна с крак и ме цапардоса по моя. После отскочи назад, удряйки ме отново в центъра.
Минутите минаваха, а аз сякаш се движех с тях. Мускулите на тялото ми си спомняха как да се бият, макар и сърцето ми да се бе отказало от тази игра. Гореща вълна на ободрение мина през мен, когато смогнах да блокирам един удар и да го нацеля директно в стомаха. Въздухът му излезе в полусмях, полупъшкане от болка. В мига, в който той се сети, че всъщност се очакваше да ме обучава, вече и двамата бяхме по гръб върху постелките и се опитвахме да възстановим дишането си.
„Не – помислих си, докато се протягах, за да махна напоената с пот коса от очите си. – Не като нас.“
Часове по-късно, с мускули като желе и със съзнание, прочистено от мъглата на кошмара, се присъединих към останалите в залата за развлечения, за да започнем официално да планираме атаките над лагерите.
Огледах групата ни, включително и последната новопристигнала кола, която бе дошла, докато се къпех под душовете след тренировката с Коул. Децата – всичките четири – се бореха храбро с изтощението си, обяснявайки, че са били задържани поради проблеми с колата. В този момент Коул се доближи до мен зад гърба ми и ме избута леко напред към кръга с деца, които седяха на пода. В отговор едва забележимо мръднах назад – объркана, – но усмивката му бе окуражаваща.
– Именно за това говорихме, помниш ли? Дай им анализа.
– Не би ли трябвало ти...
– Не. Нужно е да дойде от теб – той отново ме побутна към тях, без да обръща внимание на строгото изражение на лицето на Дунди. – Успех, съкровище!
„Накарай ги да те обичат...“ Поклатих глава, без да отдавам значение на мрънкащия глас на Кланси в ухото ми. Зу се върна обратно и направи знак на Хина и на Томи да сторят същото, като по този начин започнаха кръга.
– Та това... – подех аз, но само за да спра. Изведнъж вече не ставаше въпрос за лицата, които бяха там, а за тези, които липсваха. Обърнах се към Дунди, който чоплеше някаква дупка в дънките си, перфектната картинка на принудително наложеното безгрижие. – Къде е Лиъм? А Кайли... и Джеймс?