– Сигурно са в банята – успя да каже той с неестествено тънък глас. И тогава – внезапно – вече никой не можеше да ме погледне в очите. Дори и Зу.
„Не си го направил, Лиъм – прошепнах си наум, борейки се с прииждащата паника. – Кажи ми, че не си излязъл в търсене на провизии, без дори да вземеш оръжие, за да се защитиш.“
– Те тръгнаха – промълви едно гласче. Огледах се, но не разбрах откъде дойде.
– Кой е тръгнал? – попита Коул, хващайки само края. – Един от...
Усетих конкретния момент, в който установи кой точно липсваше. Той млъкна, а изражението му бе контролирано и празно. Това бе погледът на човек, който тъкмо се канеше да наръга някого с нож спокойно и методично.
– Защо са тръгнали? – попитах аз.
– За да имаме какво да ядем днес! – сопна се Дунди.
– Къде отидоха? – трябваше да се въздържам, за да не се развикам, за да не се пресегна и да го разтръскам възможно най-силно.
– До следващия град – призна Луси. – Обещаха, че ще се върнат до час.
– Така ли? – Коул сякаш наточваше думите. – Добре. Ако ги убият, това ще вдигне средното ниво на интелигентност на групата ни тук. Не – сега той се обръщаше към цялата група – излизайте навън, докато не сте минали тренировките, нужни за вашето оцеляване, и докато не получим оръжия. Аз ще се погрижа за всичко и въобще... смятам да се грижим един за друг, но ще трябва да слушате какво ви казвам. В противен случай това няма да сработи. Ясно ли е, деца?
Няколко кимвания. Няколко звука на потвърждение.
– Добре – казах аз. „По дяволите, Лиъм. Какво си мислеше?“ – Добре. – Принудих ума си да премине отново в правилния коловоз. – Първото нещо, което трябва да знаете, е, че флашката, която съдържаше изследването, откраднато от Коул от „Леда Корп“, засягащо причината за ОМИН, бе изтрита от електромагнитния пулс.
Вида вероятно вече беше съобщила това на Дунди и Зу, защото те въобще не изглеждаха толкова смутени като останалите. След като зърнах лицата им, усетих как остро пробождане от безнадеждност ме уцели право в сърцето. Успях да се съвзема, долавяйки очите на Коул върху гърба ми.
– Няма ли начин да се възстанови? – попита Томи.
– Не – отвърна Нико. – Опитахме всичко. Файловете са изчезнали.
– Въпреки това все още имаме изследването върху лечението – добавих бързо аз. Зелените пак го бяха копирали и го бяха качили на единствения ни лаптоп. Всичките петнайсет неразгадаеми страници. – Ще тръгнем от него. Но междувременно мисля, че трябва да напредваме и с освобождаването на лагерите. Това е нещо, което е правилно и ще е най-силната ни стратегия, за да държим Грей отговорен за онова, което се случи с нас. Но аз – ние – посочих назад към Коул – не можем да предприемем това сами. Затова трябва да ви попитам: с нас ли сте? Всичко е наред, ако ви е страх или не искате да участвате в Операциите. Наистина. Няма от какво да се срамувате. Тук има толкова много неща за правене, че вие, така или иначе, ще сте част от всичко. А след като стане по-безопасно, ще измислим начин да се върнете по домовете при родителите си. – Изчаках, докато те започнаха да кимат или пък да изразяват съгласието си. – Най-добрият път да осъществим това е като измислим заедно евентуален план за нападение над лагер. Може ли да се разделите на по-малки групи, може би всяка от по четири-пет деца, и просто да започнем да мислим как бихме могли да изпълним нещо подобно. Няма значение дали в момента това ви се струва лудост, или пък сега нямаме материалите, от които ще се нуждаем. Просто проявете творчество и ще тръгнем оттук.
Оставих ги да се разделят и бях горда от начина, по който те се смесиха – старите членове на Лигата и новодошлите, които взехме заедно със Зу. Коул положи ръка на рамото ми и ми се усмихна с одобрение, след което започна да обикаля. Аз му се усмихнах в отговор, усещайки се достатъчно лека, че да подскоча от пода до покривните греди горе.
И просто така... чувството изчезна. Тихо, тежко присъствие се приближи зад мен и хвърли сянка отгоре ми. Не се налагаше да се обръщам, за да разбера, че това е Дунди. Колкото по-дълго той ме наказваше с потискащото си мълчание, толкова по-голямо раздразнение се промъкваше в мен. Обърнах се настрани, наблюдавайки Вида, която бе кацнала като кралица в средата на групичка, съставена от Томи, Пат и две други деца от Лигата. Те я бяха коронясали с възхвала, почуда и обожание за цели три минути, преди тя да благоволи да им даде мнението си по предложението им.
– Кога ще започнеш да ни информираш за тези неща по-рано? – най-после попита Дунди. – Имам чувството, че ни подхвърляш разни трохи, тъй като знаеш, че ние няма да сме съгласни с нещо.