Издишах през ноздрите си въздуха, който бях задържала в себе си, и отвърнах на настойчивия му поглед с подобен.
– Струва ми се, че истинският проблем май е недоверието ти, че аз бих могла да взимам правилни решения без вас.
Коул ме бе предупредил, че това ще стане, беше ми казал, че около мен има прекалено много гласове, които обсъждат изборите ми, и именно затова никога не се чувствах сигурна, когато взимах решение. Те ми бяха заявявали множество пъти, че ми имат доверие, че вярват в мен. Очевидно обаче случаят не беше точно такъв.
– Защо допусна Лиъм да излезе? – попитах го аз. – Та той дори не е въоръжен.
Той вдигна ръце във въздуха.
– Те са Сини! Боже, Руби, трябва да... Виж, няма значение... Това не е...
– Какво трябва да направя?
Дунди ми хвърли един надменен поглед, на който не му останах длъжна.
– Добре, виж – каза той, започвайки с дълбоко вдишване. – Както и да искаш да определиш това, което е между теб и Лий, то не ми влиза в работата. А и, честно казано, ми е доста стресиращо да се мъча да съм в крак с пируетите, които правите един около друг. Но става вече моя работа, когато един от най-добрите ми приятели започва да се държи с другия по начина, по който ти го правиш напоследък с него.
– Какво искаш да кажеш?
– Държиш го на една ръка разстояние. Ти просто си... тук и едновременно с това не си. Разбираш ли? – попита той. – Дори когато си с нас, ти не присъстваш в действителност. Ограждаш се като с пояс, избягваш теми, стоиш настрана. А от време на време просто... изчезваш. Има ли нещо друго, което не ни казваш?
– Напоследък си толкова зает да критикуваш всичко, което върша, но изглежда, че нямаш дори идея какво е то. Аз ли изчезвам? – попитах на свой ред. – Пробвай с тренирам, за да съм сигурна, че няма да се изложа, когато ми се наложи да вкарам тези деца във форма. Пробвай с планирам, така че никой да не пострада или да не бъде убит. Пробвай със справям се с Кланси, защото никой друг не може.
Гласът ми премина в яростен шепот и силата му очевидно го зашемети. Той се пресегна, хвана ме за рамото, а изражението му се смекчи, докато моето се напрегна. Мразех начина, по който ме изучаваше.
– Просто искам да говориш с нас – каза той. – Знам, че не може да е както преди, но ми липсва. Липсва ми... – Дунди поклати глава. – Нямах предвид да те захапвам за гърлото.
– Само че го направи – казах аз с въздишка.
– Защото трябваше да го чуеш от някого – продължи той. – От моя гледна точка ти се сдуши с Брата Тъпак. Щом искаш, добре. Но не забравяй кой настояваше за тези нападения над лагерите, и то практически от момента, в който пристигнахме в Ийст Ривър. Не си ли спомняш? Лиъм вярваше, че всичко е премислил, и бе във вихъра си, тъй като работеше, правеше разлика и виждаше някакъв резултат в децата около себе си. Трябва да му позволиш да върши нещо, Руби. Това, което искам да знам, е дали си сърдита, защото Лиъм излезе, без да поиска разрешение от вас?
Поклатих глава невярващо, а мислите ми бяха точно толкова объркани, колкото и чувствата ми.
– Защото е опасно! Защото могат да го хванат или да го убият! А аз не мога... – Думите се задавиха и бях изненадана от прилива на чувства, който ме завладя. Притеснение, гняв и най-вече страх. – Не мога да загубя още един човек...
Дунди издиша дълбоко и ме прегърна, дарявайки ме с неговите обичайни странни-но-грижовни потупвания. Притиснах ръце към гърба му, държейки го по-здраво, докато си припомнях прилива на главозамайване, който бях усетила, когато го бях видяла за пръв път от месеци и най-после бях научила, че е оцелял. Формата на спомена се беше променила, той се бе превърнал в избледняващ слънчев лъч. Дунди не ми говореше тези неща, за да ме обвинява или за да е жесток. Той просто искаше да сме в безопасност и заедно, но не мислеше толкова напред в бъдещето. Целият му фокус беше върху нашия малък кръг, но моят не можеше да се ограничи дотам – вече не. Трябваше да се боря срещу този инстинкт и да имам предвид всеки.
– Той е просто един човек. Знам. Но той е нашият човек – продължи той, все едно бе прочел мислите ми. – И истината е, че аз смятам, че трябва да се концентрираме върху Зу. Нужно е да се опитаме да получим от нея пълната история на всичко случило се с онзи човек, с когото тя е пътувала. Не вярвам, че ще бъде толкова просто, като да я изчакаме да стане готова да говори за това.
Кимнах и се облегнах назад върху стената, наблюдавайки я как седи между Хина и Луси. Очите ù се бяха заковали в пода, ръцете ù бяха прилежно свити в скута, а краката ù бяха пъхнати под нея.