– Нали не бе грешка, че ги доведохме тук? – попитах аз. – Малките? Няма да позволя те да се бият, но не мога да се отърва от усещането, че това ще ги нарани по начин, който дори не мога да си представя.
– Не можем да ги защитим от предстоящото. Не и ако сме решени да им оставим право на избор. Нали всичко е именно заради това? Да дадем на тях и на следващата вълна деца възможност за един по-добър живот от този, който ние имахме. Да излязат от скривалищата.
Да, именно това беше. Свободата, която вървеше ръка за ръка с това да можеш да правиш избор за живота си веднага след като способностите ти изчезнеха. Свободата да живеем където си пожелаем, с когото искаме и да не се страхуваме от всяка преминаваща сянка. Децата да не растат със страха, че един ден може и да не се събудят от съня си или че може да изгорят като електрическа крушка по средата на иначе нормален ден.
Знаех, точно както и Коул, че единственият път, по който можехме успешно да стигнем до другата страна, бе чрез сила. Истинска битка. Но цената... Огледах се отново наоколо, запомняйки оживените им лица, и се постарах да попия тихото им бърборене и смеха, за да отпусна с тяхна помощ хватката на страха около ребрата ми. Не можех да имам и двете, нали? Не можех да си получа битката, без да приема, че имаше доста голям шанс не всички от тези деца да оживеят, за да се насладят на победата.
– Толкова го искам, Руби. Да се прибера в къщи, да видя родителите си и да се разходя из квартала по светло. Искам да ходя на училище, така че дори един ден да остана без способности, те да не могат да ми откажат нищо, тъй като не съм образован. Това ми стига. Знам, че няма да е лесно, и знам, че ще бъда голям късметлия, ако успея да остана жив, но си струва. Ако мога да имам само това. – Дунди замълча за миг, след което додаде тихо: – Всичко ще си струва и ние ще сме тук, за да му се насладим.
– Това не са думи на човек от Отбор Реалност.
Усмивката му бе широка колкото моята.
– Майната му на Отбор Реалност. Напускам го и се присъединявам към Отбор Здрав Разум!
Един час по-късно Лиъм и другите се появиха на входа към тунела, като всеки от тях влачеше огромен кашон или пластмасов контейнер. Гласовете им се носеха по дългата пътека и преливаха от вълнение. Очевидно не знаеха какво ги очаква на другия край.
Лиъм се появи пръв. Лицето и ръцете му бяха покрити с лек слой прах, а косата му беше безнадеждно разрошена от извиващия се навън бурен вятър. Като го видях така разрошен, смеещ се и изглеждащ толкова щастлив, направо забравих защо се бях ядосала в началото.
Само че ефектът върху брат му не бе същият.
Коул бе застанал прав, подпрял рамо на стената отдясно на входа. Не беше обелил и дума, но през последния час дишането му бе станало по-тежко. Дори и с ръце, свити пред гърдите му, той все пак не успяваше да скрие начина, по който пръстите на дясната му ръка подскачаха на всеки няколко минути. Намираше се на една искра от експлозията – можех ясно да забележа това.
И въпреки това не съумях да скоча достатъчно бързо на краката си.
Лиъм успя да се наслади на половин секунда радост, виждайки ме да седя там, след което Коул го подхвана. Ръката му се изстреля и го сграбчи за предната част на ризата, завъртя го и го блъсна в стената. Кутията в ръцете на Лиъм се разби на земята и изпрати консервите и пакетите, които бяха вътре в нея, да се пързалят във всички посоки. До мен достигна една светлочервена кутия със зърнена закуска, която се спря точно в краката ми.
– Боже господи... – задави се Лиъм, но Коул вече го издърпваше настрани, водейки го към стария офис на Албан. Смогнах да хвана вратата, преди да бъде тресната в лицето ми. Лиъм практически бе запратен в голямото надраскано бюро. – Какъв ти е проблемът, по дяволите! – Той се задъхваше, все още изпитващ затруднение да си поеме въздух. Коул бе няколко сантиметра по-висок, но гневът на Лиъм като че ли издължаваше гръбначния му стълб и изравняваше разликата. Никога не си бяха приличали повече, отколкото в този момент... на секунди от това да се обезглавят взаимно.
– Моят „проблем“? Пробвай с това, че открих как едно хлапе е изчезнало, опитвайки се да убие себе си и още двама! Наистина ли си толкова тъп? – Коул обикаляше в кръг около него и размахваше ядно ръка из въздуха. – Надявам се да си е струвало. Надявам се, че пак си се почувствал добре, правейки се на герой, защото ти току-що застраши цялата Операция! Някой може да те е проследил обратно дотук. Някой може в момента да наблюдава сградата!