В този миг самообладанието на Лиъм го напусна. Той бутна Коул назад към празната библиотека зад него и го притисна там с ръка, положена напряко на гърдите му.
– Да си играя на герой? Искаш да кажеш да се държа като теб през цялото време ли? Да се разхождам и да раздавам заповеди, като че ли въобще имаш каквото и да е право да ръководиш тези деца. Все едно знаеш какво чувстват или през какво са преминали?
Коул се изсмя подигравателно и за секунда допуснах, че ще признае тайната си на брат си, само за да може Лиъм да види колко греши. Да получи шокираната и ужасена реакция, от която се бе страхувал толкова дълго.
– Погрижил съм се! – отвърна яростно Лиъм. – Не са ни проследили, никой не ни видя. Правил съм това стотици пъти, в доста по-гадни места и всеки път успявах да се справя, което щях и да ти призная, ако се бе държал с мен така, сякаш мога да свърша и нещо друго, освен да си седя на задника и да чакам някой да се погрижи за мен!
Той бе прав. От всички, присъстващи тук, той имаше най-голям опит в извършването на подобни удари. Екипът по сигурност в Ийст Ривър се бе грижил за това всички да са нахранени и да имат на разположение лекарства и дрехи просто като плячкосваха пратки от камиони, минаващи по близката магистрала.
– И защо се държиш, все едно наистина ти пука? – продължаваше да настоява Лиъм, а гласът му бе обвит в разочарование. – С години игнорираш напълно съществуването ми и живееш, мислейки, че...
– Въобще не знаеш какво си мисля – озъби се Коул, отговаряйки най-после. – Искаш да знаеш ли? Наистина ли? Ще ти кажа... Притеснявам се от това как ще кажа на мама, че още едно от децата ù е умряло!
Думите сякаш изгълтаха всяка останала следа от въздух в стаята. Цветът върху лицето на Лиъм се отдръпна, а стиснатата му челюст напълно се отпусна.
– Ти ме накара да ù кажа. Помниш ли? Не можеше да спреш да плачеш. Не можеше да излезеш от стаята на Клеър. Аз трябваше да сляза долу и да я спра, тъй като тя вече ù правеше сандвич и подготвяше обяда ù за училище.
Притиснах ръка към устата си. Този образ беше прекалено болезнен дори само за представяне. Лиъм се спъна заднешком, удряйки се на сляпо в бюрото, но ръката му се захвана за ръба, което му позволи да остане прав. За момент видях покрусеното изражение на лицето му, след което то отново изчезна зад ръцете му.
– Съжалявам... Боже! Наистина съжалявам. Не съм си мислел... Просто исках да направя нещо...
След като вече бях виждала толкова вариращи оттенъци на гнева на Коул, все пак се изненадах, когато открих колко ужасяващо студени можеха да бъдат гласът и лицето му.
– Единствената причина, поради която си тук, е защото аз не знам къде, по дяволите, са се установили мама и Хари, поради което не мога да те изпратя направо при тях... Какво?
Лиъм винаги е бил лесен за разчитане. Всяка мисъл, която преминаваше през ума му в даден момент, биваше изписана и върху лицето му. Дори и за едно доста увредено момиче, което бе напълно ужасено, беше прекалено лесно да повярва, че това, което той изрича, е наистина с най-чистото намерение и желание да ти бъде дадено – нямаше уловки, не се водеше сметка, не се очакваха услуги. Спомням си, че се чудех колко ли болезнено е да имаш подобно сърце, което да усеща нещата толкова дълбоко и в което дори най-тайните неща не можеха да бъдат напълно затворени.
Просто страшно ми се искаше той да не бе поглеждал нагоре в момента, в който Коул спомена родителите му. Защото в мига, в който Коул видя лицето му – той разбра. Както и аз.
„Лиъм не е казал на Коул“, мислех си, без да мога да го проумея. Лиъм и Коул – и двамата знаеха, че майка им и вторият им баща бяха приели фалшиви имена, след като бяха напуснали дома си в Северна Каролина и се бяха скрили – Дела и Джим Гудкайнд. Само че търсенето онлайн и в телефонни указатели бе довело единствено до задънени улици. Коул трябваше да е първият човек, когото той да информира, след като Зу му бе казала за срещата с майка им. Лиъм трябваше да стане веднага от масата и да отиде веднага да открие брат си...
– Ти знаеш! – Този път Коул го удари, а леденото му държание рухна, когато крошето му срещна брадичката на Лиъм. – Излъгал си ме право в лицето! Къде са те?
– Спрете! – извиках аз. – Престанете и двамата!
Лиъм залитна към него. Зърнах как ръката му се дръпна назад, проблясъка в очите на Коул и удара напред. Вмъкнах се помежду им точно когато Лиъм запрати напред крошето си, едва успявайки да го блокирам, преди да влезе в контакт със стомаха на Коул. Имаше един момент, в който той сякаш се противеше на това и все още се бореше да вкара удара, след което обаче успя да дойде на себе си и да прецени ситуацията. Видях го как се случи – болката и обидата, освободени чрез остро вдишване и ужасен поглед. Наложи ми се да сграбча с ръка ризата му, за да предотвратя незабавния му инстинкт за паническо бягство. Другата ми ръка бе насочена към Коул, за да го предупредя да не мърда.