– Боже мой! – каза дрезгаво Лиъм. – Защо го... Това бе толкова тъпо...
Разтворих пръсти, приплъзвайки ръка към гърба му, като същевременно се приближавах близо до него. Той все още дишаше трудно, бореше се да озапти емоциите си, за да не кипнат отново. Трябваше да се досетя колко бързо щеше да го превземе срамът. Той не бе борец – не и по природа. По дяволите – мисълта да нарани някого, за когото го е грижа, щеше да нанесе много повече щети, отколкото някога това щеше да стори юмрукът на Коул.
– Лиъм трябва да е интендант – казах аз.
Коул скръсти ръце пред гърдите си.
– Това е...
– Страхотна идея – довърших аз. – Знам. Той е наясно къде са родителите ви и сега с радост ще ти разкаже детайлите.
– Нещо като сделка ли? – Коул поклати глава и хвърли на брат си поглед, изпълнен със съмнение. – Ти въобще знаеш ли какво е интендант?
– Разбира се, че знам – отвърна Лиъм между стиснати зъби. – Знам, че се опитваш да забравиш, но и аз бях част от Лигата няколко месеца.
– Това не е сделка! – изясних аз. – Той просто е най-подготвен за тази позиция от всички тук. Това е пост, който трябва да се заеме, при това възможно най-бързо. Освен това и защото вие двамата сте братя, обичате се, трябва да уважавате способностите на другия и да фокусирате енергията си върху действителната битка, пред която сме изправени, а не върху това да се борите помежду си. Греша ли?
– Съкровище, именно сега стана толкова очевидно, че си просто едно дете. Радостите от роднинството никога не се подчиняват на елементарната логика.
Отговорността за наблюдението на нашите припаси и търсенето на начини да се докарат нови бе огромна работа. Самата аз щях да се спра и да се замисля наново, ако не бях виждала със собствените си очи, че той може да се справя.
– Коул – започнах тихо и усетих как Лиъм пак се стегна, – той вече е правил това.
– Не става въпрос дали може, или не може да го върши, а за това дали го заслужава – отвърна яростно Коул. – Той не се подчини на пряка заповед да не напуска сградата и действа без разрешение.
– А, да! Забравих, че ти се самоназначи за лидер – намеси се Лиъм и грозната нотка в гласа му ме накара да се свия. – Така се радвам, че участвахме в гласуването. Какво? Да не би да се страхуваше, че някой ще подложи на съмнение квалификацията ти за подобен пост? Какво знаеш за нас и за живота ни? Или пък това е било поредното решение, което вие двамата сте взели и сте държали в тайна от нас, надявайки се ние всички просто да кимнем с глава и да се наредим на опашка зад вас като малки мишленца?
Отдалечих се от него, повече ужилена от тона му, отколкото от думите му. Коул пък реагира по абсолютно различен начин – приближи се до него и застана директно пред лицето на брат си. Запазвайки достойнство, Лиъм не трепна. Не и докато Коул не каза:
– Моята квалификация? Пробвай с не съм успял да убия сто и пет деца по време на наивно планиран и лошо изпълнен опит за бягство от лагер, който по начало не е бил толкова зле.
– Напълно извън контекста! – предупредих аз Коул, долавяйки как собственият ми гняв започва да се подпалва. – Фактът, че смяташ който и да е лагер за „не толкова зле“, показва, че нямаш никаква идея какво приказваш. Вие двамата...
– Искаш да ме накажеш ли? – Лиъм ме прекъсна и ме избута назад от мястото, което бях заела между тях. Диря от яростно червено си проправи път нагоре от шията до лицето му. И той, и гласът му трепереха. – Чудесно! Давай! Ако искаш да тормозиш хората, продължавай! Само че аз няма повече да си губя времето с теб.
Хвърлих на Коул остър предупредителен поглед, но той вече изричаше:
– Измий баните! С белина!
До момента няколкократно бях виждала Коул със самодоволна усмивка, но никога не я бях съзирала върху лицето на Лиъм. Този предизвикателен, високомерен поглед.
– Вече е направено.
– Изчисти каналите!
– Направено.
– Ще переш. Цял месец. Само ти!
– Нали благодарение на теб сме без чаршафи и кърпи – напомни му Лиъм. – В случай че си успял да го забравиш.
Коул издиша звучно през ноздрите си, а очите му се свиха. Нещо обаче явно прещрака, защото усмивката му се видоизмени в такава със стиснати устни.