– Тогава може да почистиш и да подредиш гаража.
Извърнах се към него видимо объркана.
– Кое?
Той не каза нищо друго, а просто отиде до вратата и я задържа отворена. Хванах как Лиъм следи реакцията ми с периферното си зрение, докато се отправяше първи натам. Единственото друго нещо, което зърнах после, докато следвахме Коул надолу по стълбите, бе гърбът му. През цялото време той се движеше на две крачки напред и нито веднъж не се обърна назад, за да провери дали все още съм там. Докато преминавахме през кухнята, чувството на притеснение в мен прерасна в недоумение. Виждах как бледото ми лице се отразява в повърхностите от неръждаема стомана, докато вървяхме покрай мивки, печки, фурни, а най-накрая и покрай килера, за да стигнем впоследствие до стена от метални шкафове, в които бяха прибрани тенджери, тигани и тави.
Мускулите на ръцете на Коул се стегнаха, докато дърпаше стелажите настрани от стената. Металът протестираше срещу балатума, който бяха използвали, за да покрият пода, но веднъж след като рафтовете бяха изтеглени настрани, успях да видя съвсем ясно какво бяха крили те.
– Сериозно ли? – казах аз раздразнено. – Още една тайна врата?
Лиъм най-после ме погледна и повдигна вежди.
– И други ли има?
– Тя не е тайна – отвърна Коул, пристъпвайки в тъмния коридор. Той търсеше пипнешком нещо по стената, а после идведнъж се запалиха лампи, които разкриха поредния влажен бетонен тунел. – Престанахме да ползваме това място и просто... го зарязахме така. Мисля да се превърне в наш изход в моменти на спешни случаи. Трябва да направим така, че всички деца да разберат къде е.
– За какво са го ползвали преди? – попитах аз повече за да запълня тишината, отколкото заради нещо друго. Вървях между двама им, а очите ми следяха мощните, целеустремени крачки на Коул и начина, по който широките му рамене мърдаха под ризата му. Умът ми обаче се беше фиксирал върху Лиъм и върху това как от него се излъчваше объркване, което заоблачаваше въздуха около нас. Сега той се влачеше зад мен и ясно долавях как очите му ме оглеждат, все едно се бе протегнал и ми бе дръпнал плитката. Тътренето на краката ни и дишането ни отекваха в стените около нас и звукът някак набъбваше от неприятното усещане, че те двамата бяха само на дума разстояние от изправянето на другия до някоя стена и пребиването му до пълна безчувственост.
– Използвахме това пространство, за да правим симулации на Операции. Това е една от причините, поради която то трябва да се почисти, всеки удар срещу лагер трябва да бъде репетиран и отработен – обясни Коул. – После се превърна в нещо като склад за всички боклуци, с които се сдобивахме през годините.
– Фантастично! – измънка Лиъм. – Предполагам, че тук няма нищо полезно?
Коул подвигна рамене.
– Надявам се ти да откриеш това, малко братче.
В отговор Лиъм само изсумтя.
Аз се пресегнах назад, забавяйки крачка. Внезапно не можех да избягам от мисълта, че той бе най-сърдит на мен, защото най-вероятно чувстваше, че не го бях защитила достатъчно горе. А това, че не му бях споделила за плана ни с Коул, го бе наранило повече, отколкото очаквах. Пресегнах се за ръката му, търсейки сигурността на докосването му, исках да го успокоя, да се извиня, просто да... съм аз и той да е до мен. Дори не го бях погледнала, за да проверя дали е добре. В момента бе емоционално наранен, но не бях проверила за синини, натъртвания или рани.
И... нищо. Ръката ми увисна в студения въздух. Нищо! Боже, той ми беше сърдит. Вероятно бе яростен. В гърдите ми се оформи болезнен възел. Прибрах ръката си, като я приближих максимално до себе си в последен опит да се защитя от суровото усещане за отхвърляне.
Лиъм хвана пръстите ми, но вместо да ги преплете със своите, ги целуна и измина последните две крачки, които ни деляха, за да може да започне да ходи успоредно с мен. Той сложи ръка на рамото ми и не се отдръпна, когато се приближих до него. Прокарах ръка по гърба му отново и отново, докато усетих как стегнатите мускули там се отпускат. Щом надзърна към мен, изражението му дотолкова беше омекнало, че почувствах внезапен порив да се изправя на пръсти и да положа нежна и бърза целувка върху челюстта му. Така и сторих. Той наведе глава и се помъчи да скрие малката си, доволна усмивка. За пръв път, откакто се беше върнал при нас в тунела, усетих как се отпускам.
„Всичко е наред – казах си наум. – Наред е.“
За да се стигне от едната до другата врата, ходенето общо отнемаше пет минути. В другия край ни чакаха стълби и установих с притеснение, че се бяхме запътили отново над земята. Вратата, която се намираше в горния край на стълбите, изглеждаше така, сякаш бе изкована от солиден метал, и макар да не бе заключена, на Коул все пак му се наложи да я подпре с рамо, за да я помръдне от касата ù. Той се препъна от силата на натиска си.