Самодоволната усмивка се изтри от лицето на Лиъм в момента, в който влязохме вътре.
Ясно беше, че се намираме в някой от близките складове – една от многото идентични, дълги бели сгради, които, изглежда, бяха под път и над път в Лоудай. Тя като че ли беше със същите размери, с които бе и Ранчото, но беше само на едно ниво и определено по-малко обитаема – бетон, метални покривни греди. Горната част на стената бе обрамчена с прозорци, които бяха обвити в прах и затъмнени от плътни листове хартия. Лампите, които висяха от гредите, оживяха и осветиха издигащите се планини от боклук, струпани около нас.
Нямаше стени или офиси, да не говорим пък за топлина или изолация – поне по моя преценка. Това бе просто един недовършен гараж. Вътре имаше няколко истински коли – по-скоро техните шасита. Всички те бяха поставени на стойки. Лиъм се запъти към най-близката и се вмъкна отдолу под нея, за да огледа двигателя и чарковете, разположени на пода. Всички гуми и тасове бяха наредени в линия по протежение на вратата за товарене, която бе обезопасена няколко пъти с метални вериги и ключалки. В по-голямата си част обаче това беше странен асортимент от неща: счупени рамки за легла, спални чували, чанти, пълни с винтове и пирони. Пристъпих, за да отворя един от близките чували за боклук, страхувайки се донякъде от това, което можех да открия вътре, но това бяха само смачкани стари дрехи, които вероятно бяха взели от някоя благотворителна акция.
Миризмата беше леко кисела, напоена с изгорели газове и масло. Около нас се стелеше дебел и тежък прах, който ме принуждаваше да го махам от лицето си, за да мога да дишам. Не се открояваше някаква основателна причина, поради която от Лигата да бяха взели решение така да сортират и подредят нещата. Усетих как надигащото се в мен раздразнение ме блъсва и обръщайки се, видях как Коул крачи през сградата.
Лиъм седеше с ръце на кръста и с очи, озарени от нещо, което не разбирах. Вече не изглеждаше ни най-малко обезсърчен, след като първоначалният шок бе намалял. На негово място се бе настанила пламенност. Някак си той съзираше нещо, което аз не можех – някакъв вид потенциал в ситуацията.
Аз виждах само червено.
– Това е огромна работа! – извиках аз след брат му. – Коул! Той няма да върши това сам!
– Очевидно! – кресна в отговор Коул. – Разрешено му е да вземе някои от по-малките деца, които няма да тренират. Приятелчето си... онзи, дето все има вид на такъв, на когото си му изпил млякото.
Аз тръгнах след него.
– Те не могат да свършат това за една нощ...! Трябва всички да помагаме!
Тракането на нещо метално върху бетона ме накара да се обърна назад. Лиъм се бе преместил от колата към близка купчина от колела, които бяха заплетени едно в друго като къпинови храсти. Той разделяше рамки, спици и гуми, действайки внимателно, опитвайки се да стигне до онова, което бе забелязал под тях. Прекрачих някаква паднала лампа, за да му помогна. Зърнах проблясък на сребристо, а после пръстите ми докоснаха гума. Лиъм се изсмя безшумно, работейки вече двойно по-бързо, а усмивката му бе заразителна.
– Какво видя? – попитах, когато изтеглихме нещото изправено. – Кросов мотор ли?
Той се тресеше от вълнение, а ръцете му летяха над лъскавия му корпус и бършеха мръсотията и праха.
– Божке! – издиша той. – Страхотен е, нали?
– Щом казваш... – отвърнах аз.
Приличаше на хибрид между кросов мотор и обикновен мотор. Очевидно не бях много далеч от истината, защото Лиъм ми обясни, говорейки припряно.
– Това е дуал-спорт мотор. Има качествата на кросов мотор за офроуд разходки, но погледни! Има си огледало и скоростомер и става за каране по улиците. Изглежда ми като... Да. Това е „Сузуки“. Еха! Напът съм да се побъркам...
– Знам – изсмях се аз. – Виждам. Мислиш ли, че ще запали?
Лиъм го инспектираше с благоговеещи ръце и милваше всеки негов сантиметър.
– Изглежда в добра форма. Взели са му здравенцето. Не са се грижили добре за него. Но може лесно да се поправи. – Той погледна нагоре и видя изражението ми. – Какво?
– Ти наистина ли можеш да го караш?
– Дали мога да го карам ли? – присмя ми се Лиъм и се наведе над седалката на мотора, така че лицето му да е на сантиметри от моето. Бледосините му очи се бяха наелектризирали от вълнение. Изпратиха заряда си през мен и разтвориха остатъка от света в спокойна, занемяла неподвижност. Това последно разстояние помежду ни очевидно се бе оказало точно толкова непоносимо за него, колкото и за мен, защото пръстите му се спуснаха върху ръката ми, облегнатата на счупената кожена седалка. Усетих как докосването му се разпростира над кожата ми като слънце в късен следобед. Устните му леко допряха бузата ми, а дъхът му затопли ухото ми, когато той каза тихо с меден глас: