– Не само мога да го карам, скъпа, но мога и да ти дам някои уроци...
– Ехо, Ангелите от ада3! – изджафка Коул. – Не ви доведох тук, за да пазарувате за себе си! Довлечете си задниците при мен!
Изражението на Лиъм се помрачи, докато се дърпаше назад, а трептящото му вълнение изчезна като свещ, която бе угасена на един дъх. Вероятно в този миг съм изглеждала точно толкова разочарована, колкото се и чувствах, защото изохках ядно и той отново се усмихна, а после прибра зад ухото ми изплъзнал се кичур коса. По-мека и сподавена усмивка от предишната, но предназначена само за мен. И все пак успя да ме стопли от глава до пети.
След малко, след като се увери, че стойката ще удържи мотора, той използва ризата си, за да избърше мръсотията от ръцете си. Аз поех ръката, която ми подаде, и я стиснах. Щом Лиъм хвърли последен поглед през рамо към находката си, ние си проправихме път до Коул, който стоеше пред извисяваща се купчина палети. Намирахме се точно зад него, когато най-после направих връзка и усетих към какво точно гледахме.
Вече бях виждала подобни кашони, затова и разпознах надписите от външната им страна:
10 БР. 24-ЧАСОВИ ДАЖБИ/ОДОБРЕНИ ОТ НАТО.
– Какво точно гледаме? – попита Лиъм.
– Хуманитарна помощ – казах аз, прекъсвайки Коул. При вида им почуствах някаква празнина. – Знаеш ли от коя страна са?
– Виждала ли си такива преди? – попита Коул с вдигнати вежди. – Правителството ги държи под ключ. А не са носили от тях и в Щаба.
– Беше в... – Пуснах ръката на Лиъм и се приближих до кашоните, за да не се наложи да гледам лицето му, докато говоря. – Случи се, когато бяхме в Нашвил. Военните бяха складирали храна и медицински изделия в един стар самолетен хангар.
Нападението беше като нощен прилив в ума ми, то непрестанно се изливаше от най-тъмните му кътчета, за да ме хване неподготвена и да ме свали ниско. Лиъм – толкова блед, докато се бореше да диша. Ножът в гърба ми. Тихата храброст на Джуд, когато застана пред всички нас и изхвърли електрическия заряд към войниците. Изгубването на другите. Роб. Намордникът. Кръв върху счупен прозорец на кола.
Обърнах гръб на кашоните и палетите, но се принудих да остана намясто, докато смазващата тежест не се вдигна от гърдите ми, позволявайки ми отново да дишам. Ставаше все по-трудно да избягам от досега ù.
– Добре! – чу се най-накрая от Лиъм. – Но откъде е дошло това? И колко е старо?
– От няколко години е, но повечето неща нямат срок на годност. Направени са да издържат. Бях забравил, че са тук, докато не видях един опис в офиса. – Коул издърпа малък нож от задния си джоб и извади острието навън. Той разряза кашона и остави червените единични опаковки храна да се посипят в краката ни. Върху тях се мъдреше простичко изображение на човек, доближаващ храна към устата си, както и китайското знаме. – Чухме слухове, че правителството се опитва да скрие хуманитарната помощ, която хвърляха от въздуха от други страни. Цялото това „Ние сме Америка, ще се справим сами, всички други са ни изоставили“ е пълна измислица. Този товар бе оставен някъде в Невада.
– Не сте ли ги използвали? – попитах аз.
– Не ни се е налагало – отвърна Коул. – Имахме доставчици на храна. Албан просто го държеше като доказателство как Грей действа срещу хората, но така и нищо не излезе от това. Тази сграда е изпълнена с полуфабрикатни идеи и напълно загубени мисли.
Той затвори очи и разтри челото си с горната част на ръката си. Видях как мрачното му изражение сякаш се изви от болка в секундата, преди да се обърне към Лиъм.
– Ако успееш да подредиш това място, ще е супер. Смятай се за интендант. И ще можеш да измисляш начини за доставка на запаси.
– Припаси като храна, препарати за чистене и други джунджурии – изясни Лиъм. – Ако си мислиш, че знам начини, по които да ти доставя оръжие...
– Вярно ли бе, хлапе! – прекъсна го Коул. – Ще се наложи да използваме връзките на сенатор Круз за бензин, оръжия и планината от муниции, която ще ни е нужна.
– И колко точно допускаш, че ще са ни потребни? – попита Лиъм притеснено. – Колко ще се бием? Една или две битки? Нали няма да е цяла война...