– Ти тормози красивата си малка главичка със закуските, обедите и вечерите – отвърна му Коул. – Остави на големите момчета трудното за измисляне.
Пратих му един изпепеляващ поглед, на който той не обърна никакво внимание. Наведе се и взе едно от пакетчетата с дневна порция от земята. Започна да си го прехвърля от ръка в ръка, а челото му се присви замислено.
– Но това не решава по-големия проблем, който имаме сега. Въз основа на плановете, които пристигат извън тази стая, ще ни се наложи да имаме доста повече хора, работещи тук. Най-малко още поне две дузини деца за нападение над лагер. Ако имате някакви гениални идеи по въпроса как да ги намерим, целият съм в слух.
Леко уморено примирение започна да нахлува и да изчезва от мислите ми, като успяваше да надмогне и най-страшните от задръжките ми. Най-вероятно съм въздъхнала, защото и двамата Стюарт се обърнаха към мен, огледални образи на заинтересованост.
– Всъщност – казах аз, а гласът ми издаваше обезпокоителната увереност, която си проправяше път през мен, – допускам, че аз имам.
3 Международен мотоклуб, основан в САЩ в началото на 50-те години на миналия век. – Бел. ред.
Девета глава
Тъй като децата бяха заети с плановете, не бе никак трудно да се промъкна незабелязано долу. Не се налагаше да гледам отново и отново през рамо, за да съм сигурна, че никой не ме следи, докато отключвах вратата на стария склад и влизах вътре.
Само че бързината, с която ръката ми се стрелна нагоре, за да намери кордата на лампата, и начинът, по който тъмнината сякаш се настани върху кожата ми, ме накараха да се спра. Дишането ми звучеше доста тромаво в ушите ми. Усещането беше странно – чувствах как тялото ми изпада в паника, докато умът ми стои далеч назад, запазвайки дистанция. Сърцето ми галопираше и биеше прекалено бързо и учестено. Ушите ми се изпълваха от звуци, които не съществуваха там, а светът под мен като че ли се въртеше. Дали пък тъмнината не действаше така, когато едно от сетивата изчезнеше, а другите се засилеха? Мракът караше малките настръхвания от притеснение да се разтягат и да добиват нова форма, за да задоволят нуждите му... да те прихванат, докато те парализират напълно. Сега разбирах защо Джуд бе толкова ужасен от сенките.
В толкова оскъдно пространство беше доста лесно да си представиш, че няма изход за бягство. Рационалната част в мен знаеше, че няма от какво да се страхувам. Имаше две врати – два изхода, но единственият път през тъмнината бе, като се облегнеш на нея и просто продължиш. Можех да си повторя това хиляди пъти, но във всеки миг цялото ми същество щеше да долавя шока от случващото се пак и пак, защото тъмнината бе там, където нещата бяха изгубени. Тя поглъщаше всичко добро.
„Това не е Лос Анджелис.“ Притиснах се назад към спомена за прах и дим.
„Това не е тунелът.“ Притиснах назад лицето на Джуд и умоляващия му глас.
„Това е сега.“ Притисках, притисках, притисках...
Останах там толкова дълго, колкото можех да издържа физически. След това дръпнах шнура и бледожълта светлина се разля във въздуха около мен, разкривайки облаците от реещ се прах, които биваха подети от празните рафтове. Издигаха се, падаха, въртяха се. Съсредоточих се върху тях, докато дишането ми се върна към нормалния си ритъм и вече нямаше от какво да се страхувам, като изключим чудовището от другата страна на вратата.
Не беше от значение от колко време щях да се нуждая, за да се фокусирам отново и да се стегна. Това време щеше да е ползотворно прекарано. Ако влезех вътре с разпилени и разсеяни мисли, щеше да е като да проникна в стаята и да подам на Кланси Грей зареден пистолет. А този път не бях довела Коул като подкрепление с мен.
Той отново бе легнал по гръб на леглото и хвърляше нещо във въздуха – найлоновата опаковка от сандвича, която бе смачкал на топка. Хващаше, хвърляше, хващаше, хвърляше, хващаше, като през цялото това време си тананикаше и някаква весела мелодийка. При звука от отключване на вратата, той сграбчи топката за последно и надигна врат, за да ме погледне.
– Имам теория, която бих искал да потвърдя – каза той. – Агентите, които са били тук, са си тръгнали, нали?
– Тук са си – излъгах аз.
– Странно тогава, че не съм ги чувал. А само децата. – Той посочи вентилационния отвор над себе си като обяснение. – Те сигурно са си тръгнали още преди да пристигнете. А другите? Какво? Изоставиха ли ви? Или просто не се появиха?
Мълчанието ми явно служеше като достатъчно потвърждение.