– Това са фантастични новини. – Гласът му бе толкова неподправен и развълнуван. – Много по-добре ще ви е без тях. Планът ви все още ли е да нападнете лагерите? Открихте ли информацията за Търмънд?
Хайде, започна се. Продължаваше да ми пуска една и съща бомба, очаквайки да я вдигна и да започна да агонизирам с нея. Скръстих ръце пред гърдите си, за да прикрия начина, по който ръцете ми не можеха да спрат да треперят. „Какво бе това? Какво ставаше?“
– Кланси! Сериозно ли държиш да се преструваме, че сме в един отбор?
– Аз не съм ли ви даже талисман? – попита той, а устата му се изкриви в имитация на усмивка. – Пробвай да не ме обиждаш, ако си дошла тук, очаквайки да ти направя услуга. Не си мисли и за секунда, че не знам как имаш нужда да ти помона да намериш още деца за очарователния си малък отряд. Ако ти трябва информация, ще се наложи сама да си я вземеш.
В рамките на две минути търпението ми бе намаляло до размера на конец за зъби. Кланси Грей беше свикнал да докарва хората до ръба и да ги наблюдава как се хвърлят надолу, така че не смятах да му подсигуря това удоволствие.
– Къде остави файловете? В Колорадо ли? Или обратно във Вирджиния?
– Не са файлове и са доста по-близо, отколкото смяташ – каза той, като повдигна вежди. – Хайде! Стига си се правила на глупава. Знаеш много добре какво имам предвид.
Знаех.
– Главата ти наистина не те слуша – отбелязах аз. – Знам, че ще ме блокираш отвън. Така ли ще се накараш да се почувстваш по-добре за всичко това? Като наблюдаваш как се затруднявам сама ли?
– Стори ми се, че се справи съвсем успешно с проникването в спомените ми в Колорадо. И в онази дупка за плъхове в Лос Анджелис, която нарече Щаба. Защо така се е изпарила самоувереността ти? – присмя ми се той. Познавах го доста по-добре, отколкото си мислеше. „Скучно ми е – казваше всъщност той. – Забавлявай ме.“
– Изненадана съм, че ти все още си така самоуверен – отбелязах аз. – Като се има предвид какво стана в Лос Анджелис. Наистина ми бе много приятно да видя всички тези прекрасни спомени за теб и майка ти. Ти май си бил голям ревльо, нали?
Веждите му се събраха, докато обмисляше отговора си. За момент съжалих, че бях зачекнала темата за Лилиан Грей. Бе прекалено рано да му сигнализирам, че се интересувах от нея, прекалено рано дори да му намеквам, че мисля за нея. Имах нужда от стратегия, ако смятах да се опитам да изкопча местонахождението ù и какво точно ù бе причинил синът ù.
Запазих изражението си безизразно, а дишането – спокойно. „Правила си го и преди, Руби.“ Винаги бе по-лесно да се вмъкнеш в нечий ум, след като вече веднъж си прокарал път дотам. Но и в двата случая ми се бе наложило да го изненадам, за да го сторя. И в двете ситуации бях толкова яростна, че ако ударът ми бе физически, а не умствен, бях почти убедена, че щях да успея да разруша циментова стена.
Той премигна и аз позволих на невидимите ръце да се развият в задната част на ума ми. В момента, в който гъстите му мигли се вдигаха отново, а погледът му срещна моя, пироните им се бяха превърнали в куки, които само чакаха да се закачат...
Когато Кланси ме блокира, се почувствах все едно се бях цапардосала с лице в стъклената стена помежду ни. Престорих се, борейки се всячески да не повдигна ръка, за да разтрия центъра на болката точно между очите си. Тъпата болка в главата ми припламна във всеобхващащо пронизващо туптене.
– Ръждясала си – каза изненадано той. – Това бе близко до жалкото. Кога за последно опита подобно нещо?
Млъквай, помислих си аз, мъчейки се да запазя городостта си.
Така ли би предпочела да си говорим?
Гласът му прокървя през ума ми. Устните му дори не се разкривиха. Беше ми правил това веднъж в Ийст Ривър – като приятелско предизвикателство. Чувството сега бе точно като преди. Усещах се така, сякаш хиляди молци бяха хванати в капан под кожата ми, а крилете им махаха и ме докосваха, докато не започнах да долавям порива да ги извадя оттам насила.
Наистина бях ръждясала, но имаше разлика между това да си изтощен и напълно свършен. На Кланси му се налагаше постоянно да храни самоувереността си с моменти като този, за да може да издържа тежестта на егото си. Аз разчитах именно на това характерно за него самодоволство и нежеланието му да приеме, че е нещо по-малко от най-могъщия човек в стаята.
Хайде, тъпако!
Исках той наистина да повярва – дори и само за миг, – че способностите ми не бяха просто като мускул, който не бях ползвала от седмици. Щеше ми се да си въобрази, че съм безнадежден случай.