Поклатих глава и се насилих да си придам нещо, което се надявах да прилича на разочаровано и разстроено изражение. Имах предимството, че той вече предполагаше, че ударът му е бил смъртоносен за собствената ми гордост. Виждах го по лицето му: мислеше си, че ме измъчва, като ме кара да ползвам способностите си, и същевременно се наслаждаваше на битката, изпитвайки удоволствие от факта, че се пробвах и се провалях.
Предполагам, че това бе един от начините да се чувства могъщ, макар и заключен зад осемсантиметрово бронирано стъкло.
В действителност способностите ми направо мъркаха в главата ми в очакване. Трябваше ми сила, която не знаех, че притежавам, за да не се разсмея и да задържа този поглед на ярост и раздранение. Нуждаех се от един-едничък момент, в който той да загуби баланса си. Само един, но това бе като да откриеш как да удариш мъж, стоящ зад бетонна стена. Както при всеки юмручен бой обаче, колкото и несправедливо разпределено да изглеждаше преимуществото за едната страна, винаги съществуваха номера. Мръсни измами.
И аз не бях над тях. Даже никак.
– Извинявай, не можах да се въздържа. Готова ли си да пробваме отново? – Кланси скръсти ръцете си пред гърдите и се взря в мен през стъклото. – Единствената ми молба е наистина да се постараеш да го направиш.
Когато той се усмихна отново, и аз му се ухилих в отговор.
Този път хвърлих способностите си към него като юмрук, целещ се в празната бяла завеса, която той издигна, за да запази мислите си. Забавих нападението си, позволявайки му да простре същата тази завеса напред, за да ме избута извън главата си. Собствената му сила се докосна до моята като нежния допир на кокалчетата на пръсти до нечия буза.
Аз се протегнах и отключих вратата на килията му, бутайки и отваряйки я с крак. Кланси се отдръпна назад стреснат и това огромно бяло нищо, което бе замаскирало всичко онова, което работеше зад очите му, се вдигна точно толкова, колкото да се промъкна във виещите се коридори на ума му. Изведнъж цветовете станаха ярки като скъпоценни камъни – девствени изумруденозелени поляни, дом, кацнал до сапфирено море, надиплена вечерна рокля с цвят на аметист, проблясъци от фотоапарат, подобно на слънчеви лъчи, попадащи върху повърхността на диамант и разтварящи света в искри от чиста светлина.
Действах по-бързо, отколкото някога си бях представяла, че мога да го сторя. Прехвърлях всяка негова мисъл, като същевременно отстъпих назад и отново затворих вратата към килията му, заключвайки тежката ключалка. Победата му бе краткотрайна. Спомените и мислите на Кланси винаги бяха преминавали през ума ми като буреносни облаци – просторни, изпълнени с мрак и винаги на ръба на пръсването. Сега те бяха прекалено ярки и хладни, все едно разглеждах купчина снимки, без да се опитвам да преминавам през криволичещите, безкрайни пътеки, които всеки спомен ми изпращаше. Почувствах как плавам покрай брега, теглена от някакъв здрав захват. Някой друг, изглежда, бе на рула.
Килията, залата за задържане – те бяха издърпани от ръба на полезрението ми с рязко движение. Един пласт от реалността изчезна просто ей така. И на негово място се появи стара, позната сцена.
Гърбът на Кланси бе към мен, докато аз пристъпвах към него и позволявах на стаята около нас да добие форма. Навсякъде имаше тъмно дърво. Рафтове, които бяха разцъфнали с книги и папки. В ъгъла се появи телевизор и оживя с проблясък от тих цвят. Пред седящия Кланси изникна бюро. Ръцете му бяха застинали във въздуха, преди под мърдащите му се пръсти да се яви лаптоп. От повърхността на бюрото му започнаха да израстват листове хартия, подредени прилежно в бели купчини.
Най-вероятно бе оставил прозореца отворен. Бялата завеса, която използваше, за да отделя леглото си от остатъка от офиса, се вееше в гърба ми, а споменът беше досататъчно ясен, че до ушите ми да достигне глъчката от деца, които бяха долу край огъня. Лек бриз довя влажния, земен мирис на близките дървета.
Потреперих. Бяхме в Ийст Ривър.
Сега споменът се задвижи, хвърляйки ме напред със залитане, но все още бе на половин скорост. Пристъпих зад работещия Кланси, който разделяше вниманието си между образа на баща му на телевизионния екран и лаптопа пред себе си.
Поех рязко въздух и макар рационалната част от съзнанието ми да знаеше, че нищо от това не е истинско – нито аз бях там, нито пък Кланси, – все още не можех да се осмеля да го докосна, нито пък да се наведа над рамото му.
„Как успява да постигне това?“ Това не беше спомен, а нещо напълно различно. То бе като да излезеш на сцената, след като пиесата вече е започнала. Успяла бях да премина бариерата, която ме бе задържала като наблюдател и не ми беше позволявала да бъда участник.