Той пое дълбоко дъх, разкопча яката на ризата си с една ръка, изписа адрес на някаква страница в интернет... парола...
Кланси, който седеше пред мен, се смъкна в стола си, наклони главата си назад, за да погледне нагоре, така, сякаш се взираше директно в мен...
– Видя ли това? – попита той.
Изстрелях се от ума му, прекъсвайки връзката, преди той да може... да може... не знам... да ме запечата вътре? Това беше ли въобще възможно? Можеше ли той да...
Лампите в коридора оживяха обратно и изгориха очите ми с внезапната си сила. Знаех, че главата ми все още пътува, все още беше заключена в първоначалния пристъп на паника, защото единственото, което можех да помириша, бе бор – далечния дим на лагерния огън.
Той се беше върнал на леглото и бе взел отново смачканата топка. И много странно – веднъж след като споменът се изчисти, а земята под краката ми отново бе твърда, аз не бях уплашена или пък вбесена от това, че в края бе успял да се освободи от моя контрол. По-скоро бях... любопитна. Досега не бях преживявала подобно превеждане от негова страна през спомен по този начин – в Ийст Ривър той ми бе показал спомени за себе си, които бе съшил заедно, но това бе толкова... различно. Нямах идея, че това дори беше възможно за нас. Пулсиращата болка зад очите ми бе изчезнала и за пръв път гмуркането в ума му не ме оставяше изтощена или дезориентирана. Все още се носех върху крилете на радостта от това, че бях преодоляла бариерата му за секунда.
– Ще се видим утре, Руби – каза Кланси и метна найлоновата опаковка обратно във въздуха. И докато аз излизах навън, очевидно освободена от присъствието му, долових най-странното усещане за лекота, което се разпростря в гърдите ми – искрящо, треперещо и блестящо. Очевидно бях задържала чудовището прекалено дълго. Изглежда, трябваше да го пускам по-често да си протяга краката, за да си спомня колко хубаво беше да чувстваш контрола.
Сега чак си припомнях колко приятно бе да усещаш, че ситуацията е в твои ръце.
Мисля си дори, че май се наслаждавах на това.
В Щаба бе останал един лаптоп и въпреки борбата на неколцината Зелени, които точеха лиги, мечтаейки си да седнат зад него, техният неизречен кодекс на честта им повеляваше, че детето, на което Кейт го е оставила, има собственост над него. Или поне право на вето.
Затова, в който и да е час от деня, можеше да откриеш Нико да работи на бюрото в центъра на иначе празната компютърна стая. Понякога около него имаше събрана малка група от деца, надничащи над раменете му и сочещи към екрана, пишещи нещо от негово име, ако той просто леко се облегнеше назад.
– Пред деца като тези лешоядите изглеждат като пухкави жълти пиленца – отбеляза Коул, докато седяхме отвън и ги наблюдавахме през дългия стъклен прозорец. – Ако той случайно умре и падне, не смяташ ли, че те просто ще избутат тялото му от стола и ще го използват като поставка за крака?
Аз изсумтях.
– Скучно им е. Ако не им дадем нещо, върху което да работят, ще започнат да свалят електронните ключалки от вратата и ще се опитат да ги превърнат в мобилни телефони.
– Да, добре. Конър бе тази, която следваше да се грижи за тях. Аз и ти определено нямаме търпението за... – Едно от Зелените момичета нададе писък, когато Нико ù предаде лаптопа. – ... това.
Някак си бях успяла да премина през деня, без да оставям мислите си да се върнат към Кейт и изражението ù, когато бе разбрала какво бяхме направили заедно с Коул.
– Има ли новини от нея? – попитах аз.
Коул се залюля на пети, а между веждите му се образува бръчка.
– Не.
– Трябваше да ни послуша. – Не бях осъзнала, че думите са се изплъзнали от устата ми, до момента, в който Коул положи успокоително ръка върху главата ми.
– Запомни ми думите, съкровище. Конър ще се прибере утре, лазейки, и с подвита между краката си опашка, след като те ù откажат. Това ще е добре за нея. От време на време всеки се нуждае реалността да го фрасне в лицето. Държи те в напрежение.
Но именно за това ставаше дума. Не исках тя да бъде повалена по този начин. Гневът ми беше само привиден, а когато тя бе тръгнала, ме беше заболяло. Нямах достатъчно гордост, за да се държа така, все едно не беше истина. Но пък можех да разбера решението ù, тази инстинктивна нейна потребност винаги да поправя счупеното и да изглажда назъбените краища. Кейт не можеше да проумее, че другите бяха готови с радост да ни изоставят, да ни използват, да ни наранят, след като самата тя никога не се бе замислила за това дори веднъж.