Фактът, че това бе единственият ни разговор, откакто бяхме дошли в Ранчото, ме убиваше тихо. Предала я бях така ужасяващо в Лос Анджелис, изменяйки на доверието, което тя имаше в мен, че ще успея да защитя екипа ни. Трябваше да се насиля да ù кажа нещо, преди да тръгне – какъвто и да бе разговор от учтивост, колкото да започна да си пробивам обратно път към нея. Възможно беше сега за това да бе прекалено късно и можеше да съм пропуснала шанса си да се опитам да поправя нещата между нас.
Тази едничка отровна мисъл ме караше да се чувствам така, сякаш ме бяха обърнали с вътрешността навън и ме влачеха по земята. Просто не знаех какво да кажа или дали едно извинение някога щеше да е достатъчно, за да може тя да ми прости. Как изливаш само в две думи тежестта, която усещаш да смачква гърдите ти? „Наистина съжалявам, наистина съжалявам, наистина съжалявам, наистина съжалявам...“
„Наистина съжалявам“ не беше достатъчно. Не и за загубата му. То ехтеше кухо в пространството, оставено от него. „Наистина съжалявам“ не можеше да балансира всичките неща, които той можеше да е и щеше да е.
Коул махна приятелски на едно от Зелените момичета – Ерика, – която погледна към нас. Тя стана яркорозова и сведе глава, скривайки се зад Нико. Призрачната синя светлина, идваща от екрана на компютъра му, му придаваше вид на полузамразен труп. Чертите на лицето му ставаха все по-дълбоки и по-груби, колкото по-дълго се концентрираше.
– Не мисля, че идеята той да има достъп до сървъра на Кланси е много добра – отбелязах тихо аз. – Що се отнася до Кланси, неговата преценка е грешна.
– Съмненията ти са отбелязани, съкровище! Но той е нашият човек за това. Даже съм готов да заложа на него. Нико има най-много за доказване. Той никога повече няма да разочарова теб или Кейт. Не и ако може да си го позволи.
– Именно частта с „не и ако може да си го позволи“ ме притеснява.
– Хайде сега... Ти бе защитата в случая с Лий. Аз имам същото право за Нико и сега е твой ред да сключиш сделка.
– Лиъм не е издавал поверителна информация за организацията пред сина на главния ни враг – същия човек, който не само предаде него и нас, но също така е много възможно да е унищожил шанса ни за лечение. – Обърнах гръб на сцената пред мен, опирайки се на стъклото.
– Така е, но ако той не бе намесил Кланси, ако вие не бяхте излъгани да се върнете обратно, ние въобще нямаше и да разберем, че съществува лечение.
Взрях се в него, изгубила за момент дар слово.
– Не си помисляла за нещата по този начин, нали? – повдигна рамене Коул. – Загубата... Тя отваря дупка в теб... скапана черна дупка в центъра на света ти. Изсмуква мислите ти, преди да имаш време да спреш и да ги изследваш, и е винаги гладна за още. Няма да заболи по-малко, ако се постараеш да претеглиш това, което си загубила, спрямо онова, което си спечелила, нали?
Поклатих глава. След момент се изтласках от стената, държейки парчето хартия, което бях използвала, за да запиша сървъра и информацията за паролата, регистрирани в ума на Кланси. Коул го взе, без да каже нищо, и погледна надолу към моите драскулки.
– Ей, Руби – поде тихо той. – Това, което... никой не ти казва за прошката, е, че ти не я даваш за доброто на другия човек, а заради себе си.
– Откъде открадна тази мисъл? – попитах аз.
– Тази специално е благодарение на това, че съм живял и съм се учил.
Завъртях очи.
– О, убедена съм...
Умът ми не можа да довърши тази мисъл. Беше там, а после изведнъж изчезна... като сянката, която премина през очите му. Възстановяването беше също толкова бързо, очите на Коул прескочиха от мен към пода, а после усмивката, която насила извика на лицето си, бе доста болезнена за наблюдаване. След миг той кимна, а ръцете му се повдигнаха и се скръстиха пред гърдите му. Той ме предизвикваше да кажа нещо по въпроса и колкото по-дълго не го правех, толкова по-трудно бе за него просто да стои там и да не мърда. Зърнах мига, в който уязвимостта избликна на повърхността му. Несигурността му в този момент го накара да изглежда млад – като момче, което стоеше там и чакаше някакъв вид наказание да се стовари върху него.
– На кого ти се е налагало да прощаваш! – полюбопитствах аз. Знаех, че не ми влиза в работата, но реакцията му бе отворила дупка в гърдите ми. Исках да знам. Исках той да ми каже, да му помогна с част от тежестта на онова, което го мореше... дори и за секунда.
– Не е... Слушай, няма никакво значение... Просто... Просто помисли по въпроса! – Той се затрудняваше да намери думите и прокарваше ръка назад през подстриганата си коса. Имаше толкова много възможни отговори на моя въпрос: на родителите му за това, че не са разбрали какъв е; на Лиъм, който винаги се държеше зле с него; на останалите от Лигата, които му обърнаха гръб. Но аз знаех за всичко това, а и самият факт, че той не желаеше да каже или дори да ме погледне, ми нашепваше, че най-вероятно се отнасяше до нещо или някой друг. Сигурно беше нещо много по-лошо от това, което си представях.