Коул бе станал толкова добър в нахлузването на бронята, изтъкана от чар, която винаги носеше, че се бях оставила да ме разсее дотолкова, че да пропусна знаците за истинския смут, царящ зад фасадата. Той не доверяваше на никого истината за това колко дълбоко го бе прерязала болката, нали? Може би след време щеше да ми се довери и аз можех да стана за него онова, което Лиъм и другите бяха за мен. Те не бяха позволили на захвата на Търмънд, нито на това, което напираше вътре в мен, да ме издърпа обратно в рамките на дребното и самотно съществуване.
– Добре – казах, като взех хартията обратно от него и го избутах в стаята. – Хайде!
Нико трябваше да погледне нагоре, след което да го повтори, за да може умът му да възприеме, че именно аз стоях пред него.
– Можеш ли да свалиш файловете от този сървър? – попитах аз.
Той впи очи в мен достатъчно дълго, така че да изпитам силно желание да се поразмърдам.
– Да, разбира се. Няма проблем – измънка и взе хартията.
Зелените се бяха дръпнали от стола му, за да ни направят място, но сега се приближиха по-близо, водени от любопитството си, докато Нико отваряше няколко екрана. Странният код, от който се състоеше компютърният език, започна да изпълва екрана и да се движи нагоре.
– Ей, деца – каза Коул с най-добрия си дружески глас. – Някой от вас може ли да извика сенатора от стаята ù и да ù предаде да дойде при нас? Останалите ще бъдете истински герои в моите очи, ако отидете и помогнете на горката Луси да измисли нещо за вечеря.
Те бяха прекалено умни и бързо схванаха, че учтиво бяха отпратени, но като че ли на никого не му дремеше. На екрана се отвори нов прозорец и половин дузина папки се появиха в него.
– Това пък какво беше? – попитах аз, когато и последният Зелен излезе и затвори вратата зад себе си. Коул безшумно ми посочи надолу към Нико, който бе станал толкова тих на стола си, че дори не бе ясно дали диша. Раменете му се свиха, приведени напред, сякаш не искаше нищо повече от това краищата им да се навият като на старо парче хартия и да изчезне.
– Нико, човече – каза Коул със същия небрежен глас. – Мислиш ли, че би могъл да отидеш...
– Никъде няма да ходя – наложи се да напрегна слуха си, за да го чуя.
– Може би би могъл...
– Никъде няма да ходя! – каза Нико вече твърдо и кликна върху първата папка с документи. Едва когато по-голямата се отвори, можах да прочета името ù: ТЪРМЪНД.
В нея имаше около петдесет файла общо – смесица от клипчета, снимки и сканирани документи. Докато Нико се придвижваше из екрана, той изпусна тежка въздишка. Курсорът се понесе над една от снимките.
Някак, още преди той да я бе отворил, част от мен знаеше чие лице ще се появи на нея. Той винаги бе изглеждал по-малък, отколкото всъщност беше, но снимката на Нико като момченце – едно малко дете – определено ме разнежи. Тъмната му коса бе остригана до черно петно, а обичайно здравата му матова кожа имаше цвят на надробен цимент. Тя контрастираше рязко с тъмните му безжизнени очи и все още зарастващите белези по скалпа му.
„О, боже – помислих си аз, а в мен се блъсна някакво болезнено чувство. – О, боже...“
Седемнайсетгодишният Нико се взираше в детето, като че ли то бе непознато. Това бе адът, от който му се беше наложило да се откопчи, и той нямаше да тича обратно към него. Не възнамеряваше дори просто да му обърне гръб. В мен бавно започна да се заражда неохотно уважение към него, докато го наблюдавах как се държи, докато аз самата се чувствах така, сякаш съм на едно грешно изображение от пълен разпад.
Търмънд. Това беше Нико в Търмънд. В ранните години на лагера там бяха търсили причината за ОМИН, но с течение на времето го бяха разширили. Много преди аз да се озова там, „Леда Корп“ беше превзела тази част от изследванията и бе преместила първоначалните обекти на изследване – децата – в тяхното съоръжение във Филаделфия. Коул бе под прикритие в „Леда“, опитвайки се да намери ценна информация за проучването, което бяха провели с децата, и именно той бе успял да изкара Нико оттам, като тайно беше предал начина за това на Албан. След като Кланси бе излязъл от Търмънд и бе оставил всички други деца там.