– Кланси постоянно пускаше някакви намеци, че нещо става в...
– А ти сигурна ли си, че той не ти е хвърлил просто примамка, за да спечели доверието ти? – Сенатор Круз ме потупа по рамото. – Баща му обича да си играе на тази игра с хората.
Нико тъкмо се канеше да затвори файла, когато Коул вдиша рязко и каза:
– Чакай! Върни обратно нагоре.
Очите на Коул се присвиха, а ръката му се вдигна, за да почеше необръснатата му брада. Погледнах няколко пъти между него и екрана, мъчейки се да зърна онова, което той бе забелязал.
– По дяволите! – каза тихо Коул.
Долових как нещо тежко ме задърпа долу в стомаха.
– Какво?
– При този сценарий те местят децата извън лагера, но ако има огън, защо да не ги преместят във вътрешните кръгове, докато го овладеят? Или пък защо да не изведат децата в покрайнините на лагера? Та това нещо е широко около километър и половина, нали? И защо взимат под внимание само един сценарий? Какво става, ако пожарът е в Столовата или във Фабриката? Ние просто приехме, че това е авариен план, базирайки се на няколко стрелкички и номера, но тук няма нищо друго, което да потвърждава теорията ни.
– Ако не е авариен план, тогава какво може да е? – попитах аз.
– Мисля си, че това е било план за евакуация, в случай че местонахождението на лагера бъде разкрито или пък ако Грей бъде убит или свален. Но вижте...
Аз се наклоних напред. Той сочеше към текста с малки букви на върха на страницата. Думата ПРОМЕНЕН бе сложена точно до 10 декември миналата година. Датата до нея бе отпреди почти пет години по-рано.
Коул взе мишката и пак слезе надолу.
– Нарекли са това с името Операция „Кардинал“. А тук... мислех, че номерата до всяка колиба показват за колко време силите на специалния отряд могат да стигнат до нея, но три-нула-едно може да е и първи март, нали?
– Чакай... – намесих се и аз. – Чакай. Тогава какво значи това?
– Означава, че няма да евакуират лагера – отвърна ми Нико едва-едва. – Ще изкарват децата, по четири колиби на ден.
– Греша ли, като допускам, че единствената причина, поради която биха могли да изкарват децата, е, ако затварят лагера? – попита сенатор Круз.
– Имаше още един файл на име „Кардинал“ – намеси се Коул. Да, този. Списъкът с по-малките лагери.
– И списъкът с преместването на персонала от СОП – добавих аз. – Боже мой!
Притиснах ръце към лицето си и се принудих да си припомням да дишам. Стаята се смаляваше около мен. Свиваше се и се свиваше около раменете ми, докато възможността се превръщаше в нещо реално. Те затваряха лагера.
– Скъпа, добре ли си? – попита сенатор Круз. – Не разбирам. Това не е ли нещо хубаво? От онова, което сте ми разказвали за условията в лагера...
– Ако се гледа по този начин, то това е благословия – отбеляза Коул. – Но събарянето на лагера също така означава преместването или унищожаването на всички документи намясто. Да не говорим, че той вече няма да може да послужи като доказателство за жестокостта на програмата за рехабилитация. Лагерът е... могъщ символ. Той е най-старият, най-големият и тук малко ще се отдам на догадки, но той наистина определя базата за злоупотреба и малтретиране.
– Разделянето на децата... колибите... – Гърлото ми бе изсъхнало. Повечето от тях са били заедно повече от десет години. Те си бяха като семейство... А тези хора искаха дори и това да им отнемат?
– Добре. Значи, имаме един лагер, който напуска съревнованието – сенатор Круз се облегна на стола си и сви ръце в скута си. – Кои са другите потенциални удари?
– Няма друг голям удар! – отвърна Коул. – Въпреки всичко ще отидем в Търмънд. Той е нашият ендшпил.
Аз стрелнах очи нагоре. Очевидно върху лицето ми бе изписан шок, защото по това на Коул се разля смущение.
– Ама, съкровище? Мисля, че го казах десет пъти тази утрин. Търмънд, каквото и ще да става. Какъв е този поглед?
Върнах се назад в деня, опитвайки се да си спомня... Трябва да е било точно след като приключихме с тренировките... или преди Лиъм и другите да се бяха завърнали? Цялата утрин имаше доста странен, гланцов блясък. Все едно изтощението замъгляваше спомените ми като пара върху огледало.