Сякаш, четейки мислите ми, Коул каза:
– По дяволите, хлапе! Трябва да ти осигуряваме повече сън.
– Пет седмици достатъчни ли са, за да се подготви нещо подобно? – лицето на сенатор Круз бе сбръчкано от притеснение.
– Ще успеем да се справим – отвърна простичко Коул.
– Вие ги накарахте да напишат предложения за провеждането на мисията, нали? – попита сенатор Круз. – Не искам да ви обиждам, но как ще успеят тези деца да измислят планове за успешна военна операция, а после и да я изпълнят?
– Обучени сме – обясних ù аз – да правим точно това. Поне тези от нас, които бяха в Лигата. Трябва ни малко време да се сработим с другите деца, да доведем още някои и да се уверим, че те ще могат да действат под напрежение.
Коул се пресегна за малката купчинка листове, които бе събрал от групите, и ù ги предаде.
– Впечатлен съм от въображението на някои. Тук има доста добри неща. Зелените определено могат да накарат най-добрите от Лигата да се срамуват заради някои от тези идеи. Категорично не съм очаквал да получа статистически вероятности за успех или... – Той хвърли бърз поглед към страницата, която държеше. – Господи, та аз дори не знам какво значи тази дума. Във всеки случай, преди да нападнем Търмънд, първо ще трябва да ударим някой по-малък лагер, за да сме сигурни, че планът е приложим.
Сенатор Круз застана малко по-изправена.
– Който и да е лагер ли?
– За препдпочитане някой на този бряг, но да, разбира се. Ще се постараем да намерим по-малък лагер с разположението на Търмънд и да натрупаме опит възможно най-близък до истинския.
– Невада?
Коул се облегна на бюрото, а очите му светнаха от вълнение.
– За Оазис ли мислите?
Оазис? Лигата имаше карта на Съединените щати в един от коридорите, а на нея с кабърчета бяха отбелязани всички лагери – големи и малки. Затворих очи, мъчейки се да си представя пастелното разположение на щатите, като се движех от изток на запад. Това бе... в североизточния край на щата. Отдалечено.
Нико не отделяше взор от екрана на лаптопа.
– Това е онзи с децата на активистите от Федералната коалиция.
Сенатор Круз кимна, преглътна тежко и вдигна ръка, с която да разтрие врата си. В един момент погледна покрай нас – може би към часовника на стената.
– Дъщеря ми Роза е в един от тях. Пратила я бях да се скрие при баба си, но... Грей бе решен на всичко. Той нае специални хора, които да издирят децата ни. Да даде пример с всички нас. Познавам поне още десет други служебни лица от Федералната коалиция, които вярват, че децата им са били закарани там. Познавах. Боже! Дали има шанс някои от тези хора да са още живи в концентрационните лагери? Дали някога отново ще могат да видят децата си?
– Разбира се – отвърна Коул, без сам да звучи особено убеден. – Винаги има шанс, нали така? Но независимо от това дали родителите им са живи и здрави, те ще имат място при нас. Шанс да се бият, ако го искат. Господ знае, но те вероятно няма при кого да се върнат в Лос Анджелис.
Нико бутна стола си назад и се изправи, а ръцете му се вдигнаха и сграбчиха лактите му. Очите му шареха напосоки, като следваха накъсана траектория из стаята в опит да се приземят върху нещо, което не включва нас.
– Аз отивам да... Ще ида да си взема... един душ...
Трудно можеше да напусне стаята по-бързо, дори тя да гореше. Зачудих се дали въобще усети острото болезнено промушване, когато хълбокът му се вряза в едно от бюрата и го запрати напред със спъване.
Направих стъпка, за да го последвам навън, но се спрях. Коул повдигна вежди, а очите му се приплъзнаха, за да срещнат моите с безмълвен въпрос. Аз поклатих глава. Не. Нямаше да тръгвам след него. Известно време може и да се бях чувствала гузна от това, че го накарах да преживее отново онова време от живота му, но нямаше да го успокоявам или да се мъча да го защитя от собствените му ужасяващи спомени за Лос Анджелис. Как можех, при положение че част от мен бе доволна, че той е точно толкова нещастен от случилото се, колкото и аз?
„Не ти хвърли бомбите върху града“, напомних си.
Но и той не го бе сторил. Нико не беше планирал атаката, изпълнена от военните. Той не бе отговорен за агентите, които свалиха Албан по време на кървав среднощен преврат, който прекърши Лигата завинаги. Той не беше...
Притиснах длан към челото си. Не исках да мисля за това сега. Това бе като да бодеш подут, пълен с гной мазол, който все още не се е спукал. Трябваше да се фокусирам върху Търмънд и върху факта, че както изглеждаше, имахме по-малко от два месеца не само за да съберем припаси, но и да открием още деца, да ги тренираме, да намерим транспорт, да стигнем до Невада и да се върнем оттам – невъзможността на всичко това ме заля. Планина, която се извисяваше все по-нависоко и нависоко в небето, колкото повече се приближавах до нея.