– Довечера ще се срещнем с всички, за да обсъдим плана – информира ни Коул. – Ще изясним целта, към която се движим, и ще концентрираме енергията на всички. А междувременно...
– Да, да, разбира се. Аз ще се свържа с канадците и ще видя какво са готови да направят за нас по отношение на боеприпасите и бензина. – Сенатор Круз прокара ръката си успокояващо по моята, а след това стисна дланта ми. Едва я усетих.
– Вие сте кралицата на сърцето ми, Госпожо Сенатор – информира я Коул с опустошително красива усмивка.
– Оазис – припомни му тя и се отправи към вратата.
– Ще се срещнем отново тук точно в седем – уведоми я Коул. – Дотогава ще имам готов план за вас.
Тя се спря и се обърна, за да го погледне. То бе там, но изчезна по-бързо от премигване, и въпреки всичко видях мига, в който тя си позволи да изпита надежда. – Благодаря.
Изчаках я да си тръгне, преди да се наведа напред и да положа глава върху едно от празните бюра. Затварянето на очите ми не помогна на главоболието ми. Всъщност стъкленият слой над мислите ми се удебели, когато обърнах ума си обратно в посока към Търмънд. Усетих как се изправям, внезапно изпълнена с образи на мъже в черни униформи, разрушаващи лагера, преди аз да мога да го сторя, унищожаващи всяко последно доказателство, преди светът да може да разбере какво наистина се бе случило там.
– ... те? Руби? – Коул ми махаше със странно изражение на лицето си. – Добре ли си?
– Да – казах и изтрих зачервените си очи. – Защо?
– Ами просто... Защото оглеждаше стаята, но не...
Отново бях нащрек. Поне се опитах да се издърпам от мудните, притъпени, безформени мисли, в които се бях потопила.
– Добре съм – прекъснах го аз. – Относно плановете... тези, които са направили децата. Чел ли си ги?
– Да – каза той, намествайки се в стола на Нико пред лаптопа и щракайки по екрана. – Не са зле, но си спомням един доста по-добър.
– Чий?
– Твоят – отвърна той многозначително. – Нали си спомняш, че беше измислила цял план за нанасяне на удар по Търмънд? Даде го на Албан зад гърба на Конър.
Точно така бях направила, нали? В този миг времето преди три месеца ми се струваше като преди три години. След като бяха взели плана ми и го бяха преиначили, искайки да го използват, за да прикачат експлозиви към деца и да ги изпратят в лагерите, се бях почувствала, все едно са ми отрязали краката до коленете. Те бяха превърнали една мечта в кошмар.
– Това нещо за Търмънд... определено не ме кефи. Знам, че това е ужасна дума за изразяване на величината на този ужас, но определено не ме кефи и сега ще ни се наложи да се потрудим доста по-усърдно и по-бързо. Имаме време до началото на март, за да си изясним стратегията. Доста ще помогне, ако разполагаме с напълно готов план, по който да действаме, за да може да преминем към организация – онзи, върху който прекара месеци в мислене.
Коул вдигна малък бележник, който бе сложил в папката с плановете на другите деца, и ми го подхвърли.
– Ето. Напиши го... всичко, което си спомняш от оригиналната си идея. Аз ще си поиграя да комбинирам идеите на всички в нещо обединено и реалистично за срещата довечера.
Намерих химикалка в едно от чекмеджетата на бюрото в началото на компютърната стая и седнах да пиша. Първите думи бяха колебливи, а аз бях смутена от кръгчетата и неправилните линии на ужасяващия ми почерк. Колкото повече пишех, толкова по-лесно ставаше – думите започнаха да се стичат бавно, сякаш не вярваха напълно, че този път ще е различно. Че си струваше отново да пораждам надеждата си.
„Сега е различно.“ Едно дете влиза в лагера преди самото нападение с малка камера, инсталирана на чифт очила, която предава образи от лагера обратно в Щаба, така че стратегията за Операцията да може да бъде начертана. „Коул обеща, че това ще се случи.“ Превземаме транспорта им, заслепявам онези от СОП и контролиращите лагера и ги подчиняваме, без да ги убиваме. „Ако ти не можеш да повярваш в това, и те няма да могат.“ Ще оставим един от управниците на лагера свободен, но под мое влияние, за да продължава да предава състоянията и актуализациите, докато всички изчезнем.
Отне ми цели десет листа – изписани отпред и отзад, – а почеркът ми ставаше все по-неразчетим с нарастването на вълнението в кръвта ми. Можех да видя с пълна яснота как всеки от тези моменти се развива. Накрая ръката ми бе изтръпнала, а аз се почувствах изтощена, но пък умът ми бе бистър. Усещах се по-добре. Поне бях спокойна, а това си беше нещо.